После тя зарови лице в гърдите му и пръстите в нейния кок докоснаха брадичката на Роман.
И той продължи да го вижда.
Аплодисментите на публиката заглъхнаха и се възцари осезаемо напрежение, онази тишина, която означаваше, че искат да гледат и още. Роман се дивеше на собствените си фокуси — играеше си с времето и пространството, докато природните закони се разнищваха, докато усетеше мириса на свръхестественото, който няма как да сбъркаш с друг. Само с един жест кола можеше да бъде смазана, публиката можеше да бъде вдигната във въздуха с един поглед. Роман изстена. Под всички тези невероятни постижения бе затрупан един слабичък младеж, който предизвиква баща си на партия шах. С тези способности той би могъл…
Погледна надолу към страшилището, което го прегръщаше.
Тя се отдръпна от него и Роман видя, че сега лицето ѝ е мъжко под перука с кок, чертите зад големите очила са по-твърди, а шевовете на блузата аха-аха ще се пръснат.
— Продължавай да виждаш — рече тя. — Защото тъкмо предстои да обсъдим заплащането ми.
Заплащане. Да. На отличния промоутър трябва да му се плати, разбира се.
Дял.
Нови, странни видения изместиха онези, които хвърляха Императора в екстаз. Вече не беше на сцена, сега копаеше. Гърбът го болеше, докато мяташе лопати пръст през рамо в черната нощ. Копаеше ли, копаеше, докато стигна до един труп. После изрина и трупа от ямата, парче по парче. А под този труп имаше друг. И още един — докато купчините пръст зад гърба му вече си съперничеха с купчините от кожа, тънка като оризова хартия, и кости. Роман вдигна очи и видя стотици, не, хиляди тела, вдигнати от гробовете им, хор от трупове в седящи пози.
Мъртъвците — той ги виждаше изкарани… извадени от местата, където почиваха. И самият Роман ги вадеше оттам.
„Гробищен пазач“ — помисли си той, но още не знаеше какво означава това. Какво искаше тя. Нейният дял.
— И аз имам нужда от помощ, малкият — рече тя. И Роман видя, че сега е седнала на пода в нозете му. — Имам нужда от… оборот.
„Оборот?“
Тя се изкашля и този път от нея излязоха образи и се издигнаха в пространството помежду им. Роман, вдигнал ръце към небето, запращащ труповете в нощта. А после как Роман носи нови трупове към празните гробове.
Оборот.
Той разбра.
Да убива за нея. Да ѝ носи трупове — нейния дял.
— Точно така, малкият. Убивай за мен.
Защото дори и Смъртта има нужда да поразчисти. Дори и за Смъртта вонята бе непоносима.
Изведнъж го досрамя. Не защото обмисля тази размяна и се съгласява с тази твар в квартирата си, а защото изобщо се бе съмнявал, че такъв ден ще дойде.
Роман нямаше съмнения, че заслужава това. Че е вложил нужното време, труд, грижи.
— Да — изрече той. И жената се стопи в черните сенки по килима.
— Стегни се, малкият — рече му тя на изпроводяк. — Ще се прочуеш.
Гласът ѝ заглъхна — животинска опашка, изнизваща се в мрака.
На вратата отново се почука.
Роман скочи от паркета и се завъртя към нея.
Пак ли беше промоутърката? Защо? И на излизане ли бе почукала, както на влизане?
Или може би бяха съседите, за да го попитат дали е добре. А можеше да е и хазаинът все пак.
„Ти да не би да си продаде душата току-що, Роми? Ти да не си ПРЕВЪРТЯЛ, ЕБАСИ?“
Роман надзърна през шпионката, като пак очакваше да види празен коридор.
Но коридорът не беше празен.
Една руса жена, бледа и непозната, стоеше насреща му. Доколкото виждаше Роман, тя беше гола.
Той отвори бавно вратата.
Тя наистина беше гола, бялото ѝ сипаничаво тяло приличаше на изровен черен път на светлината на полуугасналата лампа в коридора.
— Какво… — понечи да запита Роман. — Коя…
— Аз съм Маги — отвърна тя. — Аз съм твоята примамка.
Роман посегна и я хвана за китката.
После вдигна пръстите си и ги огледа.
„Измръзване!“ — помисли си.
— Влез — каза на глас. — Преди някой да те е видял… разсъблечена… в коридора.
Маги влезе в малката квартира. По движенията ѝ Роман забеляза, че и тя притежава същата мощ като виденията, които едва не разцепиха черепа му преди миг. Хубава беше, да, но това като че не беше важно. Голата жена притежаваше притегателна сила.
— Мисля, че трябва да поспим — каза Маги. — Трябва веднага да се залавяме за работа.