Ще се уплаши. Трябваше да остави бележка.
Промъкна се обратно горе и остави на възглавницата си това:
„Мамо,
не се безпокой. Аз съм на шоуто на фокусник в стария театър „Домино“. Не бях сигурен дали ще ме пуснеш.
Пийт“
Вдигна колелото си за рамката и отвори входната врата. Дъждът образуваше стена насреща му.
Той навлезе в тази стена и тихо затвори вратата след себе си.
Майка му щеше да го разбере. Трябваше да го разбере.
В десет и половина Роман и Маги влизаха през портата в гоблинското гробище. Маги държеше над главите им чадър. Вървяха бавно и никой от тях не продумваше. Маги, забелязваше Роман, бе зажадняла за това. Приглушеният кикот я издаваше.
Заобикаляха между плочите — почитаха старата идея, че върху нечий гроб не бива да се стъпва. Въпреки че Роман се готвеше да ги опразни.
Небето бе почерняло от дъжда. На Роман му харесваше. В съчетание с дърветата около гробището това щеше да му осигури достатъчно прикритие, за да изпълни своето задължение.
22
В единайсет Пийт фучеше по шосето „Север — юг“. Дъждът се изсипваше върху него, но само правеше пътешествието още по-вълшебно и нереално. Вятърът, дъждът, това време на денонощието. Пийт бръкна в джоба си, за да се увери, че билетът е у него. И монетата от четвърт долар също. И двете бяха там. Пийт продължи по пътя.
В единайсет Роман бе прострял ръце към небесата. Стоеше в началото на гоблинското гробище и размаха яростно ръце. Звукът от толкова много открехващи се капаци заглуши издаваните от Маги звуци. Тя наблюдаваше изпод едно дърво. Стисна дръжката на чадъра. Това ѝ беше любимото.
23
Заради вятъра дъждът мокреше Роман под ъгъл, който му се струваше едва ли не освежителен. Като че дори и стихиите осъзнаваха важността на този момент. Никога не се чувстваше толкова могъщ, колкото точно преди да извади труповете. А това място се оказа грандиозно.
Понякога Роман се смееше как сделката, която беше сключил, се оказа с двойна полза за него. Спазването на неговите задължения от уговорката беше просто още едно шоу. И то не само за Маги. А и за него. Имаше нощи, когато на Роман му се искаше да бъде само там и никъде другаде. Докато стоеше сред разтворените капаци — капаци, които самият той бе отворил със сила, чрез магия — се чувстваше като детето, втрещено от уличния артист. Като младежа, който крадеше шахматните фигури на баща си.
Под дървото Маги хленчеше от нетърпение.
Блесналите тъмни очи на Роман се вторачиха в рояка от зейнали ями, разсипан из мократа трева. Бавно вдъхна. Беше подготвен — трудът на цял живот, кацнал върху простия жест на ръката му. Едно мръдване на китката.
„Мъртъвците — помисли си той. — Мъртъвците!“
Издигна длани към черното гоблинско небе и сви юмруци към леещия се дъжд.
Маги нададе стон.
Труповете се стрелнаха нагоре от гробовете си изправени, сега увиснали на шест метра нагоре в небето. Луната хвърляше сенки върху ямите в тревата под тях.
Роман пристъпи под петдесетте трупа — увисналите бледи ходила оформяха навес, изгнила обувка тупна до него на земята. Някои бяха по-разложени от други. Жени с коси, дълги почти чак до петите. Стари костюми, стари дрехи, може би по модата, когато за последно са имали допир с въздуха. Някои тела бяха изгнили до костта, а по други дупките едва започваха да си личат. Нокти стигаха до коленете. Гривни със скъпоценни камъни едва се крепяха на китки, вече твърде изтънели да ги задържат. Жълти зъби. Гнили зъби. Беззъби усти. Очи, превърнали се в маджун, вече изтекли от орбитите си. Една жена беше с бакалска престилка и червеите напълно бяха изяли лицето ѝ.
Роман ги оглеждаше. Маги падна на колене.
Групата от трупове бе увиснала напълно неподвижно, великолепният гоблински дъжд плющеше по тях и отмиваше към земята част от разложената плът. Роман ги разглеждаше отдолу като дете, което търси невидимата нишка, търси скрития капак, опитва се да изобличи фокуса.
— Вървете! — изкрещя Роман сред вятъра и дъжда. — СТАНЕТЕ ЧИСТИ!
Телата се издигнаха по-нависоко. Маги застена толкова шумно, че Роман чуваше стоновете ѝ двойно по-силни, отекващи в стоманените капаци на странните гоблински ковчези. Труповете се издигнаха още по-нависоко… и още по-нависоко… и Роман я усети — промоутърката, как наблюдава иззад едно дърво. Кое дърво? Не погледна. Разтвори длани, изпъна пръсти, изпрати труповете още по-нависоко, докато станаха неразличими от многобройните дъждовни капки, падащи стремглаво от небето.