Маги изпищя в екстаз.
А после… труповете изчезнаха.
Роман отпусна челюст и тя рухна на гърдите му. Маги дойде при него и го закри с черния чадър.
— Престо — рече Роман.
— Това беше най-доброто ти творение досега.
Роман я погледна.
— А сега… бисът.
24
В дванайсет Пийт стискаше монетата толкова здраво, че тя остави отпечатък върху дланта му. Всички бяха там. Майк, Виктор, Ранди, Сюзън, Кристофър, всички! И много от родителите им.
Пийт се сети за татко си, който беше на работа. За спящата си майка.
Театър „Домино“ беше по-малък, отколкото си представяше Пийт. Сто пъти беше чел как фокусниците от Магическата верига се представяха пред шейсетина души, че и по-малко, но да види точно това отблизо, беше потресаващо. Наистина залата си беше една кутийка, четири сковани една за друга дървени стени, едва ли достойна да приюти гений като Императора. Но Пийт щеше да приеме това. Сцената беше толкова близо. И тъй като Императора не криеше как прави фокусите, Пийт щеше да може да види всичко.
Лампите угаснаха, а с тях секна и бъбренето на съучениците му. Последвалата непоносима тишина бе нарушена от чаткането на ботуши по сцената.
Лампите светнаха.
Маги.
Щом я видя, публиката се шокира. Пийт знаеше, че така и трябва да бъде. Но той не беше шокиран. Вече знаеше всичко за Маги и Императора. Всичко, което можеше да се узнае. Когато Маги заговори, Пийт усети в гласа ѝ мощ, която никое списание не беше споменавало.
Тя представи Императора.
И той изплува от катранената тъмнина зад кулисите.
Излезе с такава увереност и овладяност, че умореното лице, което Пийт бе видял на живо, заприлича на фалшив спомен. Беше с кафявите панталони. Черни ботуши. Бяла риза и жилетка. Косата му беше мокра и Пийт се гордееше, че я е намокрил гоблинският дъжд.
Гоблин.
Римския император беше в Гоблин.
Без колебание двойката стремително започна шоуто. Пийт не можеше да си представи как го вижда Майк, човек, който нямаше никаква представа от Императора. И родителите, примирили се да заведат децата си на среднощното шоу на фокусник, очевидно се стъписаха. Пийт знаеше, че са очаквали някакъв си чичка с цилиндър, но не и този бляскав и мрачен артист, който можеше да огъва метал с мисълта си.
Хората ахкаха. Искаха още.
Пийт се беше вторачил в ръцете и в тялото на Роман. Всяко движение на фокусника оправдаваше написаното в списанията. И все пак описанието му в „Престо“ беше истинско престъпление в сравнение с онова, което Пийт видя с очите си. Роман се движеше толкова бързо, че беше трудно да го следиш.
Той се освобождаваше, завързан на стол, без да помръдне тялото си.
Въжето, оживяло, мърдаше като змия.
Маги метна брадва по главата му, която спря на два пръста от неговия нос.
Предмети се появяваха и изчезваха, огъваха се и се трошаха.
Пийт загуби дар слово.
Когато Маги обяви, че това ще е последният им номер и им трябват доброволци, Пийт усети как стомахът му се сви. Не искаше да свършва. Не искаше никога да свършва.
Но при все това вдигна ръка.
Императора стоеше приведен в дъното на сцената и бършеше потта от косата си, докато Маги оглеждаше публиката. Малко море от ръце се вълнуваше трескаво пред нея. Тя отстъпи към края на сцената. Отвори място.
Роман се надигна, върна се и застана срещу публиката. Вече се беше отпуснал. Почти беше приключил с работата си.
— Искаш ли да станеш звезда, голяма звезда? Трябва да ми даваш и моя дял.
— Как?
Тъмните очи на Роман проследиха ръцете пред него, които се люлееха и умоляваха.
— Прясна смърт, малкият. Като мине малко време, и смрадта на старите трупове не се трае.
Роман пристъпи към края на сцената и изрече първите си думи за цялата вечер. С длани, прострени към тавана, той произнесе:
— Е, добре, деца… Кой иска да изчезне?
„Домино“ пощуря. Децата наскачаха от столовете си. Пийт се покачи на сгъваемия си стол и изпъна ръка по-високо от всички останали.
Моят дял — беше казала промоутърката — няма нищо общо с това доколко добре изпразваш гробовете им. — Тя миришеше на мъртъв вълк. На мечка. — Важното е как ще ги пълниш отново.
Пийт си съдра гърлото да крещи. Но някои деца ги беше страх. И родителите им, слисани от шоуто, нямаше да го позволят.
Самият Роман гледаше всичко това като момче, сякаш вкоренило се в песъкливите улици на своята младост.