Но Дърк изобщо не говореше за това.
— Те просто изглеждат различни покрай мен — каза той.
— Ами, да, като че просто излавяш лъвовете, когато са лъвове. Недей да си мислиш, че притежаваш някаква вълшебна власт над тях — да не откачиш, като почнат да не слушат.
Дърк седя на пейката дълго след като Гордън го остави, и си припомняше как мечките вдигаха глава, за да го гледат, докато преминава, или паякообразните маймуни висяха на една ръка и го сочеха с другата. Една вечер на затваряне, през втората му седмица на тази работа, едно вероятно обяснение изникна неканено.
Те знаят, че не съм където трябва. Ей тука горе (и той се почука по главата) и аз съм затворен в клетка.
Беше нещо като „аха!“ — според критериите на Дърк той бе получил откровение. Запъти се към клетката на Труди, тигрицата, замаян, като в мъгла, и за пръв път разбра колко неистово му се иска да освободи собственото си съзнание. Следваше нарисуваните стъпки по бетона — първо птичите краченца в жълто, после стъпките на алигатор в зелено, белите мечи лапи, кафявите пръсти на хипопотама и избелелите оранжеви следи на Труди.
Щом мина през дървените плъзгащи се врати в помещението на тигрите, той навлезе в невероятния мрак, който я приютяваше. Имаше смътното чувство за цел, усещане, че срещата му с Труди бе нещо многозначително. Но също както гоблинското небе често бе дъждовно и мъглата се събираше също тъй лесно като комарите, Дърк нямаше ясна идея каква точно е тази цел.
Опипа стената, за да намери електрическия ключ и ръждясалата клетка на Труди оживя под ярката светлина на таванските лампи.
Дървени трески и кафява трева украсяваха земята пред клетката ѝ. Дърк видя грамадния дървесен дънер, опрян на далечната стена, за да се катери Труди по него. И щом притисна чело в решетките, видя остатъците от вечерята ѝ — големи кости лежаха накръст върху тъмнопурпурно петно на цимента.
Но Труди не се виждаше. Все още не.
— Труди?
Той огледа голямата скала в тъмното.
„Там отзад е“ — помисли си.
Тъкмо се готвеше пак да я извика по име, когато забеляза как мракът зад скалата се раздвижва и се появява фигура на котка, много по-голяма, отколкото я помнеше Дърк. Труди замря на ръба на този мрак, оранжевите ивици по тялото ѝ потъваха в тъмното като първите пламъци на току-що накладен огън.
Дърк бавно провря ръка през решетките.
Труди вдигна рамене и изфуча. Но фучене му беше само името, защото звукът, който излезе от гърлото ѝ, не беше онзи, който издават домашните котки.
— Труди. Здравей. И аз съм затворен в клетка.
Сега тигрицата тръгна напред и слезе от скалата с гъвкавостта на свободната мисъл.
Труди отиде до протегнатата му ръка и го подуши веднъж — вдъхване, по-гръмко от гласа на Дърк.
Дърк издърпа ръката си от клетката. Стисна решетките, все тъй притиснал чело в стоманата. И гледаше Труди в очите.
— Как да се махнем оттук? — попита я той.
А после почука с пръст по челото си.
Тогава той не знаеше това, но първите един-два килограма от бремето на света полегнаха върху раменете му. Все тъй взрян в очите на голямата котка, Дърк усети безпокойство, което се надигаше в душата му, кипящо недоволство, замисъл, скалъпен толкова надве-натри, че не си струваше да се говори за него.
Изведнъж му се прииска вътрешностите му да се издуят и да надхвърлят границите на кожата, тъй много да се издуят, че това тяло най-сетне да се разцепи и да освободи човека вътре.
Труди седна пред него и наклони глава под ъгъл, който предполагаше, че и тя е любопитна какво си мисли той.
— Държа се глупашки — рече Дърк. — Тревожа се за това, че се тревожа. Мисля за това, че мисля. Питам се дали съм си на мястото. Знаеш ли какво си мисля, Труди? Мисля, че ние с тебе сме преминаващи кораби, да знаеш, големи кораби, плаващи в едни и същи води. Ето ни тук, срещаме се, но много скоро аз ще се махна от това място, ще управлявам собствен бизнес, ще съм женен. Сам ще съм си шеф. И когато това се случи? Ще се върна и ще откупя и теб, и Юла, и някои от останалите също. И в моята къща… няма да има клетки. — Той се усмихна, щом сълзите потекоха по лицето му. — Няма да се задържа тук задълго.