Дърк кимна. Джейкъбс усети странно, мрачно завихряне в корема си.
„Господи — помисли си той. — Този вярно ти вдъхва тежки чувства.“
Обаче на кого му пука? Хлапетата го обичаха. Носеше се слух, че и животните го обичат.
— Господин Джейкъбс?
— Какво?
— Ще получа ли друг комбинезон?
— Не, оставаш си със същия.
— А сега какво да правя?
Джейкъбс се усмихна и се изправи зад бюрото.
— Дърк?
— Да?
— Сега се хващай на работа.
6
Обиколките се провеждаха така:
Децата се събираха двайсетина минути преди уречения час. Повечето бяха между шест и единайсетгодишни, но Дърк виждаше и един милион души, излезли на разходка. Напушените тийнейджъри също не бяха рядкост. В крайна сметка голям кеф си беше да слушаш как бабанкото от зоопарка описва животните.
Децата хленчеха на родителите си, трепеха пчелите, изгаряха на слънцето или се гушеха под чадър от зоопарка, за да се овардят от безмилостния гоблински дъжд.
И без нито един пропуск, в началото на всяка обиколка някой се провикваше „Искаме Юла!“.
Дърк също искаше да види Юла, но по пътя имаше толкова много спирки. И да, разбираше — туристите нямаше как да не жадуват да видят едрия дивеч. Да видят живо същество, толкова силно, че можеше да убие, без да иска, само с една тромава крачка. Хипопотамите, слоновете, носорозите, тигрицата и върхът на всичко — грамадната самотна горила, северната кулминация на туристическата обиколка.
— Представи си, ако имахме тук Велика сова — каза веднъж Дон, билетопродавачът, на Дърк.
Трябваше да се задоволят с по-дребните и не чак толкова застрашени птици. Но колкото и забележително да беше да видиш петдесет вида птици, стълпили се под близо двайсетметровия телен купол, колкото и прекрасно да бе да ги чуеш как редят космическа песен, разговаряйки помежду си, в края на краищата птицата бе нещо, което можеш да откриеш в задния си двор. Гоблинският зоопарк „Харди Карол“ знаеше колко важно е да надграждаш. Започваш с нещо обикновено. И постепенно стигаш до великолепието. Следваха влечугите. Дърк повеждаше групата по зелените люспести стъпки, изрисувани върху цимента. Не един родител се чувстваше длъжен да попита: „В клетки ли ще бъдат?“.
Много от по-малките деца не щяха въобще да поглеждат кобрата, а някои момчета, за да впечатлят момичетата, си залепяха лицата за стъклото. Една вечер Дърк беше в терариума, когато пиян гледач случайно катурна аквариум с костенурки. Той се разби в циментовия под и Дърк разбра, че стъклените аквариуми не са чак толкова нечупливи, колкото си мислеха повечето посетители на зоопарка. Често, докато водеше обиколка, той си представяше как кобрата чупи стъклото и захапва лицето на малко момче. После, когато започнаха кошмарите, не предприемаше нищо, за да попречи момченцата и момиченцата да бъдат придърпани встрани от колоната и да попаднат в челюстите на някоя змия.
В кошмарите му обиколката продължаваше въпреки всичко.
Точно както трябва да е и в действителността.
Алис, голямата крокодилка, която се киснеше под разнебитения дървен мост, винаги им привличаше вниманието. Често на Дърк му възлагаха да метне труп на патица над главите на децата, а после да си запуши ушите, когато те се разпищяваха, щом грамадните челюсти на Алис щракнеха и прережеха птицата на две.
Но докато той ги забавляваше, колкото и леко да изглеждаше това на всички, около краката му започваше да се вие тъмна мъгла. Безименната окаяност и нещастие, която сутрин след събуждане я нямаше, започваше жестокото си изкачване по тялото му. Какво беше това? Дърк никога не си задаваше този въпрос. За него усещането беше истинско, ала не беше от ония неща, за които си приказваше с Патрик на бира. Не беше дори от нещата, за които разговаряше със себе си, докато стоеше мълчаливо в тоалетната на „Дундестата патка“, заключил вратата и подпрял гръб на стената. Дали бе защото кръговете на маршрута оплитаха душата на Дърк на възел, или защото градацията на животните по размер отразяваше напъпващото му недоволство, силата на вътрешната буря у Дърк нарастваше в крачка с обиколката, която водеше. И когато стигаше до мечките, онази тъмна мъгла вече го обвиваше до гърдите.
„Господин гид! Вярно ли, че козината на бялата мечка е прозрачна?“
Толкова често въпросите бяха едни и същи. И Дърк подсъзнателно разбираше, че съществува модел — нещата, които засягаха хората.
Животните, мислеше си той, си имаха начин да се справят с бремето (клетката) на тялото.