Прозрачният кожух на тялото на бялата мечка — това Дърк би искал да му се случи и на него, освобождаване на вътрешния човек чрез виждането му. Разстоянието между разума на жирафа и останалата част от непохватното му тяло. Полетът на птиците. Как щраусът си заравяше главата, изправен срещу толкова много смут.
Ах, как знаеха животните какво да правят, щом се сблъскат с бремето на съществуването! Дърк познаваше безпокойството. Познаваше объркването. Знаеше какво означава да копнееш за нещо. Огромната маса на мъгливото съзнание го приближаваше бавно, сива звезда от дълбините на гоблинското небе, която се спускаше надолу. Тя се разрастваше все повече и повече, докато не само го заслепяваше, но и на неговото тяло му ставаше горещо и устата му пресъхваше и лепнеше от горещината. В тези мигове нямаше къде да избяга на скришно (Труди се скриваше в сенчестата пещера на онази изкуствена скала) и това много го плашеше. За Дърк тези въпроси нямаха форма. Въпреки чудесните му размери, дланите му не бяха достатъчно големи, за да хванат и задържат тези идеи, та да ги огледа внимателно.
Това бе лицето на гоблинския зоопарк.
Родителите понякога се чудеха как грамадният гид се унася, тийнейджърите се смушваха с лакти и казваха, че е изключил, но хлапетата го обожаваха. И всъщност какво друго имаше значение?
„Вдигни ме! Вдигни ме! Искам да видя слоновете от твоята височина!“
Как се смееха, когато Дърк се свеждаше до техния дребен ръст, когато се провикваше за поздрав на страхотните сиви животни, които се изтупваха от праха с хоботите си и когато внимателно вдигнеше някое хлапе и го поставеше да застане върху дървената ограда около каменната канавка, която дори и Труди никога не би могла да разчисти. Беше невъзможно родителите да не отбележат колко чудесно се държи гидът с децата. Колко точно отговаря на брошурата. За родители с отчаяна нужда от почивка Дърк беше като направен по поръчка — той не само компетентно развеждаше дечурлигата от един експонат към следващия, но попътно и ги забавляваше.
И го правеше, като просто беше какъвто е. Едър. Тромав. Чувствителен. Доста добре осведомен. Беше тъкмо такъв, какъвто Робин Джейкъбс се надяваше да е, какъвто Сет Хенди си мислеше, че вероятно е, и какъвто Патрик никога не би се досетил, че е, та даже и след хиляда години. Дърк беше доходоносен според условията в гоблинския зоопарк „Харди Карол“. И никой, а най-малкото пък той самият ни най-малко не усещаше водовъртежа, който се вихреше като облак от плодящи се комари в гърдите и главата му.
Когато вдигаше дете и самият той наблюдаваше огромните слонове, мъглата, обкръжаваща тялото и разума на Дърк, се сгъстяваше.
„Какво предприемат слоновете, за да се справят със съществуването? Как оказват уважение?“
Мислите никога не идваха толкова ясно, по-скоро като меки черни облаци… Набъбваха, а после се пръскаха…
„Слоновете погребват своите.“
Напушен тийнейджър на този етап щеше да забележи, че грамадният гид е изпушил, и да го посочи с пръст.
„Струва си да си платиш билета заради обиколката — казваха мнозина. — Само за да наблюдаваш гида.“
А гидът, на когото му бе неизвестно, че някой му държи сметка, се взираше още по-дълбоко в мъглявия мрак на мислите си.
„Те погребват своите, защото за слона смъртта е свобода. Те се събират, оформят кръг, използват хоботите си като лопати и мятат пясък върху своите в ямата, която пак те са изкопали. Умни животни са те. И не откъсват очи от тялото, което толкова прилича на тях, защото са любопитни да узнаят как изглежда краят. Как изглежда, когато отворят клетката. Не оградата е клетката на слона — тя е тялото му.“
Поговорки и фрази, връзка между идеи, които идваха на Дърк мъгляво и недотам членоразделно. Но смисълът им бе пределно ясен.
Често, застанал пред ограждението на слоновете, Дърк си представяше как в онзи слонски гроб лежи дете. Представяше си и себе си в него, как ще изглеждат всички онези плаващи пясъци, все едно гоблинският дъжд е добил успокояващ кафяв цвят. За този образ Дърк можеше да се хване. Трезвостта, с която се трудеха слоновете, звука на чакъла, загребван и внимателно пускан върху него… с тези мисли Дърк можеше да се справи.
Бавно… печално… естествено.
„Искаме Юла!“ — неизбежно ще каже някой на този етап на обиколката. Но сега следваше Труди.
Той повеждаше децата по оранжевите отпечатъци от лапи, изрисувани на циментовата пътека. И всеки път, когато влизаха в помещението на Труди през дървените плъзгащи се врати, си спомняше вечерта, когато я посети сам.