Дърк чувстваше вечна връзка с тигрицата. Децата я виждаха като някакво забавно чудовище.
„Покажи ни зъбите си, Труди! ПОКАЖИ СИ ЗЪБИТЕ!“
Когато Дърк бе близо до клетката на тигрицата, нямаше никакви мрачни видения и призрачни фантазии. Самото помещение бе мрачно — дебели черни решетки, жълтеникави снопове от светлина, нахлуваща през старите прозорци; многобройните гласове на многобройни деца, отекващи весело в бетонните стени. Но при Труди Дърк се чувстваше в много по-голям покой, отколкото при всяка друга спирка от обиколката.
Може би беше заради онова, което следваше. Върхът в мисловния водовъртеж на Дърк по време на обиколката — когато мъглата, тръгнала от глезените, официално обвиваше главата му.
„Кой иска при Юла?“
„НИЕ!“
„Кой иска при Юла?“
„НИЕЕЕЕЕ!“
Без изключение, един нетърпелив посетител на зоопарка веднага би се втурнал към бамбуковата наблюдателна площадка, откъдето, ако им провърви, ще видят частично да се показва очертанието на черно стъпало. Стъпало, много приличащо на човешко. Но на човек, грамаден колкото гида и никакъв друг.
Безценното съкровище на гоблинския зоопарк „Харди Карол“ се намираше на педя разстояние и ужасният транспарант, окачен над пътеката, натрапваше това. Снимка на женска горила, която свирепо се мръщеше над думите:
ВЛЕЗТЕ, АКО СМЕЕТЕ!
ТУК Е ГРАМАДНАТА ГОРИЛА НА ГОБЛИН!
Тревата около бетона преминаваше във високи буренаци и дървета, посадени, за да имитират естествената среда на бляскавото животно. Транспарантът бе опънат между две грамадни бамбукови стебла и тук пътеката преминаваше в черен път. На няма и сто крачки по-нататък имаше поредица от прозорци в бамбукови рамки с изглед към ширнали се ниски полегати хълмчета, позеленели от свежа трева. Бамбукът бе обрамчен с прожектори за зимните дни, когато слънцето залязваше твърде бързо.
Юла беше най-близкото нещо до извор на пари, с което Робин Джейкъбс разполагаше, защото, същински служител — мечта, можеше да я завариш седнала върху най-видимия хълм да дърпа увисналите ниско клони на най-близкото дърво и да изглежда точно толкова царствено, колкото обещаваха снимките. Макар и да бе склонна да забавлява, пред лицето на плена Юла се държеше с непоклатимо достойнство. Тя безспорно беше най-достъпното животно в зоопарка.
За Дърк Юла бе върхът на всички тромави мисли, които го мъчеха по време на обиколката. Щом застанеше зад групата деца и погледнеше над главите им към горилата, Дърк го налягаха мисли, черни като гърдите, по които думкаше тя.
Той нямаше друг избор, освен да ги остави да прииждат.
Без да знае точните думи, за да го опише, Дърк отдавна смяташе, че човекът не е нищо повече от разум, затворен в плен на тромаво тяло. Но за Юла беше още по-зле. Тук имаше жена, затворена не само в тялото на звяр, но и в ограждението си. За Дърк Юла бе жена, така дълбоко натикана в съсъда, който представляваше непохватното маймунско тяло, че не ѝ бе възможно да вижда света така, както ѝ бе отредено. Образът на мозък, увит плътно в полиетиленово фолио, се въртеше из театралното, блуждаещо съзнание на Дърк. Юла. Живо същество, тъй близко до малобройните свободи на човека… загубено като самотно стръкче трева сред лабиринт, също тъй объркващ като Плетищата на Уейн Шърман. Юла! Тъй неприветлива за родителите и така страхотна за децата, но за Дърк тя беше истинският ужас.
Буквалният ѝ плен за него бе достатъчно тежък. Но мислите за жената, затворена вътре в горилата без никаква надежда за освобождение, бяха достатъчни Дърк да се умълчи, докато траеше престоят при нея по време на обиколката.
Посетителите на зоопарка си мислеха просто, че мълчи, защото тя е изумителна. Юла в края на краищата сама говореше за себе си.
Но Дърк не би могъл да обели и дума, дори да опиташе.
ЮЛА!
Гордостта на гоблинския зоопарк за Дърк бе затворничеството. Тя бе прекалено близка до човека, та да може да се утеши. Засягаше нерв, чието вибриране преминаваше в грозна песен и разтърсваше горилския костюм, в който бе облечена тя. И след като децата ѝ се наситеха, Дърк знаеше, че е преодолял най-тежкото. Останалите животни, тези по обратния път, бяха просто формалност… дори и бизонът не подбуждаше към дълбоки мисли. А когато тръгнеха подир малките ципести крачета към къщичката на пингвина, безславния финал на зоопарка, Дърк беше на автопилот.
Студът, излъчван от леда на пингвина, беше като вентилатор, сложен, за да охлади разгорещеното му въображение.
Щом най-сетне приключеха, родителите благодаряха на Дърк, а децата въодушевено му махаха за довиждане. Казаното от Робин Джейкъбс беше истина. Лицето на Дърк бе лицето на зоопарка. И той се питаше колко ли от тях, от онези, които си тръгваха след обиколката, щяха да бъркат собственото му лице с това на Юла — двама пленници, прекарващи дните си в зоопарка.