След като си тръгнеха, Дърк се връщаше на портала, готов да се изправи срещу поредния рунд, срещу поредната група нетърпеливи деца и благодарните им родители, които нищо не знаеха за куцукащата свобода и за ограниченията.
Дърк Роджърс водеше по девет такива обиколки всеки делничен ден и преживяваше отново мъгливия си цикъл при всяка една от тях, и надничаше като курдисан през бамбуковите прозорци на наблюдателната площадка там, където Юла стоеше в двойния си затвор.
7
— Това не звучи добре — рече Патрик една вечер, докато си пиеха бирата.
Дърк удари една глътка от бутилката и вдигна вежди.
— Така ли?
— Всеки път, като се замечтаеш, и се тревожа. Значи си се замислил. Нали ме разбираш, Дърк?
Дърк не го разбираше. Той разказваше на Патрик за зоопарка. Замечтано ли звучеше? Беше ли споменал мечти изобщо?
— Тъй или инак, ти получи по-доброто от тази сделка — рече Патрик. — Не мога да изтрия миризмата на гоблинския боклук от кожата си, колкото и пъти да си взема душ. А ти… ти в днешно време си като местна знаменитост. За Бога, всеки ден ти гледам физиономията на картите в боклука. — Той отпи от бирата. — Но сигурно тревата в чуждия двор винаги е по-зелена. Или, както казваме ние, гоблинчаните, ако не валеше, щяхме да се оплакваме от сушата.
— Как така замечтан?
Дърк бе убеден, че това означава нещо.
— Като че си попретоварен в работата си. Това е всичко.
Но като че това не беше всичко. В никакъв случай.
— Ей — рече Патрик. — Казвам само да напуснеш зоопарка или кланицата. Или едното, или другото. Тогава ще имаш време да изведеш някоя жена. И тогава ще се тревожиш за нея, а не за работата.
Дърк усети жар в корема. Той искаше жена, за която да се тревожи. Страшно му се искаше да се запознае с някоя. Искаше да я развежда из града във вихър от забавления. Искаше да влезе в някой бар като „Градският склон“ с нея под ръка.
Щеше да се изтупа по този повод. С костюм може би.
Да.
Щеше да се излъска и да влезе в „Градският склон“ с мадама под ръка и щеше да ѝ вземе шала и да го окачи на закачалка, и да ѝ дръпне стола, и да я държи за ръка, докато тя се настанява. После щеше да извади черен портфейл от задния си джоб и да прелисти с пръст банкнотите, докато поръчва мартинита за двамата. Ето така, помисли си той в миг на върховна яснота, както му се стори, ставаш шеф сам на себе си.
Това няма съвсем нищо общо с работата ти.
Но Патрик беше прав. Той си нямаше мадама. И работата на две места му влияеше зле (сънуваше кошмари). Как да се запознае с някоя, като капваше от умора след всичките обиколки? Какво го караше да продължава така, да запълва цялото си време, като имаше повече от достатъчно пари да снове по улиците, да обикаля баровете, да си купи костюм в крайна сметка?
— Проблемът — рече Патрик — е кое да зарежеш. И двете доста ти вървят.
И това беше вярно. Но Дърк си мислеше да зареже и двете. Да се залови с нещо. Може би да отиде до Плетищата и да види дали Уейн Шърман няма нужда от помощ в поддържането на лабиринта. Познаваше един, който поливаше растенията в „Уудръф“. Разправяше, че това била най-хубавата работа, на която се е хващал.
Но точно тогава поливането на растенията прекалено много му приличаше на храненето на животните.
В началото Дърк харесваше зоологическата градина. Той вървеше по пътеките, маркирани с отпечатъци от лапи, в някаква почуда, с искрено уважение към парка. Но това вече го нямаше. Или си отиваше.
Какво беше, преди да започне да води обиколките? Не можеше да си спомни. Като че вече от десетилетия развеждаше деца в кръг.
— Знаеш ли какво трябва да направим? — рече Патрик, като се наведе над масата.
— Какво?
— Трябва да се запознаем с някакви жени. Заедно. Другата седмица. Само план ни трябва. Хайде да те изкараме да се повеселиш малко. Мамка му, аз едно време постоянно се веселях. Нищо работа. Ще се срещнем след работа и ще отидем…
— Дай да отидем в „Градският склон“ — рече неочаквано Дърк и изправи гръб.
— Там ли искаш да отидеш? Хубаво. Значи в „Градският склон“. Другата седмица. По същото време.
— Другата седмица. По същото време.