Толкова лесно звучеше, така, както Патрик го бе предложил. Но му беше толкова трудно да стигне самостоятелно до този извод.
Дърк се почувства добре. Привика сервитьорката и поръча следващите бири. По телевизията съобщиха, че „Мародерите“ водят с десет точки. Дърк и Патрик пиха, погледаха мача, пиха още малко.
— По същото време идната седмица — рече ненадейно Дърк. После двамата с Патрик се чукнаха с бирите и звънът на чашите отекна, докато най-сетне се загуби в тихия и постоянен шум на инак безжизнения бар.
8
Дълго преди вечерта, когато двамата с Патрик решиха да се срещнат пак — по същото време другата седмица, Дърк седеше в кабинета на Джон Гръф — Капитана в гоблинската кланица. „Къщата“ за тези, дето работеха там.
— Доста голяма ще е иронията, не мислиш ли? — попита го Гръф.
Дърк беше чувал тая дума и преди, но не знаеше със сигурност какво означава.
— Да работиш в зоопарка и в кланицата?
Все още не беше сигурен.
— Да — отговори.
Двайсет минути по-късно излезе от кабинета вече с две титли „туристически гид“. Всъщност задълженията в кланицата, които очакваха да върши, бяха почти огледално отражение на тези в зоопарка. По шест обиколки дневно в събота и неделя. И да, о, да, от него очакваха и да се включва в чистенето на всичките черва и неизползваеми части от стоманените канавки вечер. И да, о, да, понякога го молеха да се включи дори и в клането.
Не беше нужно да знае значението на думата „ирония“, за да е наясно, че е постъпил странно. Да отиде и да се хване на работа в Къщата, щеше да има някакъв смисъл, ако тия пари отгоре му трябваха. Но Дърк живееше скромно и зоопаркът добре си се грижеше за него. И все пак беше отишъл да се уговори за съботите и неделите точно както се беше уговорил за другите пет дни в седмицата два-три месеца преди това. Нямаше отговор, когато се питаше защо го е направил, освен мъглявото, блатисто чувство, че имаше нещо общо със свободата, да, с освобождаването на пленниците в Къщата, и изпълняваше всяка роля, която се изискваше от него.
Дори и убиването.
След като излезе от кабинета на Гръф след събеседването, Дърк рационализира този ход, без изобщо да използва думи. Просто имаше усещането, че е правилно. Все едно двете му работи по някакъв начин бяха едно и също и като работеше и на двете, той щеше да го докаже.
И непосредствените връзки не бяха толкова трудни за намиране.
Съвсем възможно беше Дърк да убива същите онези животни, с които щеше да нахрани Труди, да речем, щом дойде понеделник.
Кошмарите започнаха няма и два месеца по-късно.
9
То, с цялото изобилстващо насилие (Дърк чу веднъж двама мъже да си говорят какво да купят на дъщерите си за Коледа, докато единият държеше прасенце, провесено във въздуха, а другият го кормеше), реката от кръв, също тъй буйна като митичния гоблински дъжд, и грубата сила, с която Гръф Капитана управляваше кланицата, появата на лошите сънища беше само въпрос на време.
Може би, ако бе способен да го изкаже така, Дърк би почувствал някакъв вид облекчение от втората си работа. Ако смъртта бе единственото истинско освобождение от тялото, то Дърк си беше доказан освободител. И може би, ако мислите му бяха по-конкретни и бе склонен към философски дискурс, смъртта, бушуваща в кланицата, щеше да се сведе до теории, есета, манифести, които можеше да съчини, докато чистеше канавките в края на смяната си. Само че не бяха и той не съчиняваше. Вместо това Дърк се страхуваше тъкмо от онази смърт, която разчистваше.
Очите на мъртвите животни му приличаха на очите на туристите. Очи, обърнати нагоре, недоумяващи, молещи гида за съвет. Дърк виждаше подобни очи на лицата на децата, които развеждаше по ужасяващите каменни коридори от кошмарите си, а понякога дори и в зоопарка.
Шефът му в кланицата още повече объркваше нещата.
— Смъртта — рече той веднъж на Дърк, докато му подаваше бърсалката — е просто онова, което се случва после.
Тъй като никой от двамата мъже не бе особено отдаден на формулиране на философия, забележката увисна във въздуха между тях, а после се стовари върху пропития с кръв под в краката им. На работа Дърк действително много мислеше за смъртта. Кожите още висяха на куките си, а частите, неуспели да минат през решетката, му напомняха, че не само човек можеше да се препъне в ужасното откритие на собственото си затворничество, но и вътрешностите му щяха дълго да са доказателство, че някога е заемал тази килия.
За Дърк излишните парчета месо в края на смяната изписваха: