ДА МИСЛИШ, ЗНАЧИ ДА ОСАКАТЯВАШ.
Представяше си, че кравите може и да са го прочели, може през ум да им е минала същата фраза в онази частица от секундата, преди да падне тежкият чук. Дърк се опитваше да я отмие. Във всеки свой работен ден миеше пода с маркуч. Но думите оставяха петно. И докато изхвърлените парчета плът и муцуна се плъзгаха по-далече от него, той често си представяше как собствените му крайници ги влече към морето — дълбоко вдъхване на потопения окървавен звяр, щастлив да погълне поредния тъпак, който си мисли, че великият смисъл на живота се измерва с това доколко ни настръхва кожата, като се замислиш колко е дебел.
Или как кланицата се подиграваше на зоопарка. Ах, как раздвоен се чувстваше Дърк.
Забърсвай.
Търкай.
Чисти.
Убивай.
Забърсвай.
— Ние сме семейство — каза му веднъж Дон Гръф. — Ако друг не е на разположение и ми трябва ти да убиеш нещо, то го убиваш. Ясно?
Покажи животно.
Убий животно.
Нахрани животно.
Убий животно.
Покажи животно.
Обиколките из кланицата бяха елементарни. Здравни инспектори или граждански служители; мъже, които си търсят работа, мъже, които търсят да продадат шопари.
Като дойдеха, Дърк ги развеждаше из кланицата.
Покажи животно.
Убий животно.
Убий животно.
Покажи животно.
Гръф го беше изработил дори така, че гоблинското основно училище и гоблинската гимназия всяка година идваха на обиколка. „Образователна“, както я наричаше той, срещу десет долара на човек. И освен това, аргументираше се Гръф, някои от тези хлапета щяха някога да работят там.
Деца в зоопарка. Деца в кланицата.
И все пак въпреки неуморимите ужаси, които Дърк изпитваше и на двете си работни места, въпреки че не можеше да си представи нищо по-мощно въздействащо от тези две места, в края на краищата сънищата просто надделяваха и над двете.
10
Нощта преди двамата с Патрик да се срещнат в „Градският склон“, не даваше никакви признаци за задаващия се дъжд. Валежите за утрешния ден щяха да са рекордни, немалък подвиг за Гоблин. А Дърк, след като вдигна от възглавницата си неотворена покана за парти в Полегатите хълмове, тежко се стовари на леглото си с мисли за жени, танци, а и за хубав костюм. Но вместо да сънува подобни приятности, пак му се присъни кошмар. И този бе по-черен и от полунощ.
11
Паднала е мъгла, всъщност не чак толкова по-различна от всяка мъгла, пропълзяваща над Гоблин в първите часове, след като (и ако) дъждът най-сетне се смили. Мъгла е, но не изглежда да е мокро. Всичко в Гоблин някак блести с вечна лъскавина… онзи гланц, все едно е полирано достатъчно пъти, за да отблъсне безмилостния дъжд… Дъжд, за който околните градове си шушнат, дивят му се един пред друг и слава Богу, не им се налага да търпят. Но това лустро… начинът, по който пейките почти светят в зелено… и как тревата отразява лунната светлина… нищо от тези неща не е мокро. И Дърк го знае, защото няма усещането, че кафявият му комбинезон е мокър, когато става от тази пейка и тревата хруска, суха и твърда под ботушите му, и той стои там през нощта и се пита как най-накрая е станало така, че е стигнал тук преди децата.
Това е мъгла, казва си Дърк. Тя нищо не значи.
Осветителен стълб стърчи нависоко, забоден в калта до пейката, от която е станал, и му показва разни неща. Дървесен клон се протяга, но е толкова чисто отрязан в края на мъглата, че на Дърк му се струва, сякаш той не принадлежи на никое дърво. Рее се. Както и ъгълът на една табела. Дърк може да прочете:
Д
… но нищо повече, а на табелата може и да пише само това. Запитва се дали може да изтръгне този стълб с фенера от земята… да го насочи към табелата. Знае, че би могъл. Освен това знае и че никоя сила никога не би могла да изтрие мъглата, покрила остатъка от табелата. Но… пита се той… има ли нужда да види останалото? Трябва ли?
Една птица навлиза в кълбото от светлина толкова изведнъж, че Дърк я мисли за създадена от опита му да си представи останалата част от табелата. Звуците, които тя издава, са му смешни, почти го гъделичкат и Дърк ахва от удоволствие. Но това силно вдъхване на въздух го тревожи. Дробовете му са като гумени. Дърк се пита дали е пуснал мъглата да влезе в него.
Вдига длан към главата си и пак сяда. Брои си ударите на сърцето… Много внимава как диша. Много се тревожи, че нещо тежко е влязло в тялото му. А после… птицата пак прелита. Този път звукът си го бива още повече… и за миг му се струва, че главата му е вирната назад под проливен гоблински дъжд. Водата се излива върху лицето му, приглажда косата му, тече надолу по комбинезона и се събира на локва около ботушите му. А дъждът е добър… от онзи, който дарява прозрения… от онзи, който дарява покой. Но после… птицата отново изчезва… и отнася със себе си и издаваните от нея звуци… и Дърк разбира, че все още не вали и че пейката, на която седи, е суха като дърва за огрев, и може би е пуснал и още мъгла в себе си.