Навежда се напред, хванал се за гърдите с тежка ръка. Не му е трудно да диша. Но усеща някаква тромавост. Някаква тъпота. За една неистова секунда се надява цялостно табелата да гласи:
ДО БОЛНИЦАТА
Но надали.
Крачки се приближават към него по тротоара, далеч отвъд обсега на лампата горе.
Може да е лекар, мисли си Дърк. Може би е човек, способен да обясни какво ме е прихванало.
Чака и се ослушва, а стъпките стават все по-шумни и начинът, по който ехтят, го плаши. Ехото е по-силно от стъпката. Ехото е по-силно от стъпката.
Много образи на животни се завъртат в ума на Дърк и тъй като друго той почти не вижда, те са много отчетливи. Пингвини и прасета. Птици и бизони. Слонове и змиорки. Маймуни и…
Дърк се измества напред към ръба на пейката. Маймуни. Или нещо подобно.
Юла.
Името се промъква във всяка пукнатина на съзнанието му, изпълва го, все едно го напълва с масло, което най-сетне ще го почисти. Но мисълта, че е проумял какво предстои, не го успокоява.
„Дали е разстроена заради мен? — пита се той. — Как Юла ще разбере, че трябва да се срещнем тук? Избягала ли е на свобода?“
Стъпките се приближават и Дърк се взира упорито в мъглата, в нещо, което му се струва, че е тяло. Вътрешният му взор си представя Юла, грамадна и бавна, как се подпира с ръце, за да се изтласква.
„Пострадала ли е?“ — тревожи се той. Тя се движи твърде бавно, че той да се почувства другояче.
Забелязва раздвижване в мъглата. Нещо, твърде дребно, за да е Юла. Твърде дребно, та да е което и да било от животните, които той…
Образите бързо се редят в ума му.
Пингвини и прасета.
Птици и бизони.
Слонове и змиорки.
Маймуни и… хора.
От мъглата изплува едно дете. Дете, чиито обувки, ако попаднат в помещението на тигрицата или в птичарника, щяха да скърцат… стъпките му щяха да кънтят в бетонните стени по-силно от първоначалната крачка. Изплува дете, чието ехо кънти по-силно от стъпките му.
— Тук ли се събираме за обиколката? — пита момчето.
Дърк се взира в него. Като че в момчето няма нищо странно.
— Да — казва той. — Но защо само ти си тук? Къде са другите?
Момчето излъчва неподправена неувереност.
— Нямам представа. Вие сте гидът, нали?
Дърк пак става от пейката и се пита не се ли чувства малко по-натежал от миналия път, когато се изправи.
— Да — отговаря той. — Аз съм гидът. Аз съм вашият гид. Можеш да седнеш на пейката, докато изчакаме другите.
— Какво ще представлява? — пита момчето.
— Какво ще представлява кое?
— Обиколката. Краят на обиколката. Животните. Щастливи ли ще са, или тъжни?
Дърк се оглежда, защото чува и още звуци като шума от приближаването на това момче. Навярно насам идват още десетина деца. А може да са и повече. Той пак сяда на пейката.
— Обиколката направо ще ти вземе акъла — казва Дърк.
Момчето се усмихва и при това два пръста щръкват от устата му.
— Какво не е наред? — пита момчето.
Дърк се дръпва от детето, не знае точно защо, и докосва собственото си гърло. Чуди се дали същото нещо не е влязло в устата му, когато изпъшка преди. То в цялата тази мъгла можеше и да се спотайва нещо.
Дърк докосва облегалката на парковата скамейка, докато държи момчето под око и е наострил слух за приближаващите деца. Пейката още е суха. По-суха, отколкото заслужава да е, след като е сглобена в Гоблин.
— Просто се тревожа за тръгването ни — лъже Дърк. — Не искам да ни се налага да претупваме обиколката.
— Кофти ще е — казва момчето.
— Да — съгласява се Дърк.
Наближаващите стъпки се чуват по-силно и момчето казва: