— Искам да видя…
Но Дърк не успява да чуе какво точно иска да види момчето. Сега стъпките са твърде много. Ехото кънти твърде силно. И птицата се връща, появява се внезапно и изпълва Дърк с такова усещане, че той няма как да не ахне втори път, макар и това да го изнервя. Ахва и рухва назад на гоблинската пейка, кикоти се, звукът го гъделичка — лек допир на пръсти по врата му, дълбоко в гърлото му. Този път за миг на Дърк му се струва, че той е момчето, а момчето е неговият гид и му обяснява всичко, което трябва да знае за птиците. И му е хубаво. Толкова хубаво, колкото и дъждът, който не вали.
— Казах, че искам да видя кръвта — отговаря момчето.
И птицата пак отлита и се изпарява в мъглата. Дърк се бои, че е пуснал даже и още от мъглата да влезе в него.
— По тази обиколка няма кръв — казва Дърк, стиснал се за корема, опипва какво се е промъкнало в него.
Момчето изглежда объркано.
— Няма ли?
— Няма.
— Как така?
— При тази обиколка няма кръв. Не и когато бдя аз.
— В зоопарка ли сме тогава? — пита момчето.
Ехото, идващо откъм мъглата, сега е придружено от тъмни силуети.
— Не — отговаря Дърк. — Не сме в зоопарка.
— Значи тогава сме в кланицата. Искам да видя кръвта.
— Не. Не сме в кланицата.
Момчето се привежда напред. Пръстите в устата му затискат надолу долната му устна и от него излиза зелен газ. То прошепва:
Тогава къде ще ни водите, бе?
Дърк вдига собствените си пръсти към собствените си зъби… усеща гъдел в гърлото си… човек вътре…
Момчето се разсмива.
И ехото на този смях е по-силно от самия смях. И ехото на този смях е по-силно от самия смях.
Силуетите в мъглата излизат от нея… Още двайсет деца излизат от нея.
„Тук ли се събираме за обиколката?“
„Тук ли се събираме за обиколката?“
„Тук ли се събираме за обиколката?“
Дърк става от пейката и сега му е ясно, че е натежал. Може би само с половин килограм… може да е дори по-малко… ала знае, че е вярно. И цялата мъгла на света не може да го уплаши толкова, колкото този половин килограм или даже още по-малко, прибавен към тромавото му тяло.
Децата се умълчават и го зяпат със страхопочитание. Дърк се извисява над тях. Тук няма родители. Тук няма колеги. И шефове няма.
Дърк се страхува от тези деца, но за тях се плаши още повече. Стои мълчаливо. Всички мълчат. Не се чува ехо от стъпки. Нито плющене на птичи крила. И все пак на Дърк му се струва, че чува мъглата. Убеден е, че чува как мъглата диша, и се пита дали след като е влязла в него, мъглата го използва, за да диша.
Допира длан до челото си.
Малко момиченце, по което все още са полепнали остатъци от мъглата, казва: „Вие ли ще ни изведете оттук?“.
Дърк поглежда уплашено надолу към нея.
„На вас това ви е работата — казва тя. — Да ни изведете оттук. Да ни изведете на свобода.“
И един къс от мъглата, която тя все тъй носи със себе си, се изкачва нагоре по шията ѝ и бавно се приплъзва напреки на бузата ѝ. За миг лицето ѝ се разкривява, чертите ѝ се разместват.
Дърк пак ахва и отстъпва назад, усеща пейката да опира в сгъвките на коленете му.
„На вас това ви е работата“ — повтаря тя. И сега го произнасят всички. Започват да му обясняват, че на него това му е работата. Гласовете са циврещи и нетърпеливи и Дърк много добре разпознава това нетърпение.
„Те искат само обиколката — мисли си Дърк и продължава да се свива. — Обиколката им е нужна.“
И мъглата се откъсва от лицето на момичето и Дърк вижда, че тя отново е невредима. Тя е цяла и е добре. Мъглата само му е показала нещо, което светлината никога не би могла.
„Трябва да им покажа свободата — мисли си Дърк. — Трябва да им покажа изход. Или иначе те ще се враснат в поробващите ги тела. Ще растат, докато за пръв път достигнат до вътрешната страна на тази телесна черупка, и ще са принудени да заживеят завинаги с непоносимата клаустрофобия на знанието.
„Поведи ни на обиколката! — казват те. — ПОВЕДИ НИ НА ОБИКОЛКАТА! ВОДИ НИ, ДЪРК РОДЖЪРС! ВОДИ НИ!“
Дърк чува как мъглата вдишва. Сега се бои за децата. Мъглата иска да му покаже нещо, което светлината никога не би могла. Мъглата иска да му покаже нещо, което светлината…