Дърк се качва на пейката. Тя е все тъй суха под ботуша му, стъпил е здраво. Не е валяло. За това е прав и той, гоблинчанин отвсякъде, е благодарен. Децата го гледат и се чудят. Мъглата сега ги обгръща като дебело перде, като тъмната завеса на театър „Домино“. Дърк посяга и стисва стълба на фенера. Опитва се да го придърпа към себе си. Стълбът не помръдва. Той се напъва повече.
„Не е за вярване“ — казва едно момче.
Разнася се необятен звук на изтръгване, когато стоманата на стълба се огъва и пръстите на Дърк потъват в нея. Той пухти, докато се труди, а децата са забравили за обиколката си. Засега.
Дърк усуква стълба и звукът така заглушава дишането на мъглата, че му дарява ненадеен отдих от нуждата да мисли за нея. Той си мисли за плъзгащите се стоманени врати на кланицата, мисли си как те се огъват навътре, надиплят се пак и пак, докато всичките четири врати се сгъват на стоманени квадратчета, толкова малки, че може да ги пусне през дупките на покриващата канавките решетка и никога повече да не му се налага да ги отваря или затваря. Той си мисли за решетките на клетката на Труди и си представя как пръчките се увиват една около друга, усукват се навътре и навън, увъртат се като дърветата в Северните гори, докато създалата се маса става достатъчно плътна, за да напълни големия златист контейнер за боклук в гоблинския зоопарк „Харди Карол“.
Дърк се спира. Стълбът е огънат под ъгъл близо деветдесет градуса. Той се подпира на него да си почине.
— Какво не е наред? — пита едно момче.
Дърк вдига глава и се обръща към децата.
— Не знам как да ги освободя, без да им причиня болка — казва той.
Стисва още по-здраво стълба, но без да се усети.
— Може би те не мислят по същия начин като вас — отвръща едно момиче.
Дърк усеща как нервността издува гърдите му. Думите, които е произнесъл и които децата са му изговорили, му се струват мимолетни, като пърхащи крила. Дали ще ги запомни? След това? Разменените думи вече са размити. Те се носят към мъглата и щяха да кацнат на някое място, което Дърк никога вече нямаше да установи къде е.
Той стисва стълба и отново го огъва в първоначалното му положение. После го откършва и металът се сцепва и го отхвърля крачка назад, върху пейката, с горната половина на стълба в ръка.
— Това не беше истина! — възкликва едно момче. Като че са първите думи, изречени от децата от дълго време насам.
Дърк слиза от пейката със стълба от фенера в ръка. Светлото петно се мести спрямо неговото местоположение и показва нова част от пътя, на който всички те са се събрали. Обущата на Дърк издават стържещ звук, щом се стоварват върху тротоара. Той се сеща за Коледния път, черния път, но не мисли, че се намират на него. Изминава няколко крачки до табелата. Вдига светлината към нея.
ДА МИСЛИШ, ЗНАЧИ ДА ОСАКАТЯВАШ
Дърк отново се обръща към децата. Минава през тях, както са се стълпили, към отсрещната страна на пътя. Мъглата се разделя, щом светлината попада върху нея, и скоро Дърк вижда входа към нещо, което прилича на пещера.
Има врата. Минна шахта може би. Нещо такова.
Каменни стени.
Децата са се събрали край коленете на Дърк, когато той пристъпва до вратата и прокарва бавно пръсти по цялата рамка.
— Това е здрав камък — казва той. — Каменен коридор.
— Какво значи това? — пита едно момиче.
Дърк натиска дървената дръжка и вратата се отваря навътре. Светлината им показва вътрешността на коридора на шест крачки навътре и нищо повече. Студен въздух излиза от него бавно, смесва се с мъглата, превръща дъха в скреж.
— Това е обиколката! — извиква едно дете.
Дик се пипа по корема и се уповава на Бога в тялото му да не е влязла прекалено много мъгла. Добре му е. Добре е. Усеща, че ще се справи.
Взира се упорито там, където светлината свършва. Там има нещо бяло. Нещо лепкаво. Нещо като… паяжина.
— Последвайте ме — казва той. И децата тръгват подире му.
Обиколката започва.
12
Когато Дърк се събуди на другата сутрин, навън вече ръмеше. Едва-едва. Възможно бе дори все още да не го знае цял Гоблин.
Влезе в банята и застана пред огледалото. С четка за зъби в устата си помисли: „Довечера сам ще си бъда шеф“.