— А аз ще си остана до огъня и ще си доизпия тази благородна напитка. — Кадар се облегна доволно на камината. — Ще обмисля също как да убедя Теа, че сме хора, достойни за нейното доверие… поне днес, както и през следващата седмица.
На третия връх не гореше огън.
Уеър бавно сви ръце в юмруци, гледайки вторачено в мрака.
Нещо не бе както трябва. Кадар би казал, че отсъствието на Ваден е добър знак, доказващ, че заплахата е отслабнала.
Само че този начин на мислене си бе чиста заблуда. Защото опасността не отслабваше никога, тя само приемаше друга форма.
Къде ли бе изчезнал Ваден?
— Не съм доволен от вас. — Великият магистър Жерар дьо Ридфор сбърчи сърдито чело. — Нима не се откри никаква възможност?
Отговорът на Ваден бе уклончив.
— Той винаги е заобиколен от войници. Впрочем на негово място и вие щяхте да сторите същото.
— Аз знам само, че докато е жив, заплахата нараства с всеки изминал ден. Сигурно е казал всичко и на този Кадар.
— Възможно е.
— А как стоят нещата с другите хора около него?
Шпионинът вдигна рамене.
— Не представляват опасност. Офицерите не го долюбват, нещо повече, страхуват се от него. Вика жени в крепостта, но никога за повече от три месеца. После ги връща обратно в селото, като ги възнаграждава богато. Прислугата държи на разстояние от себе си, което и отговаря на характера му.
— И въпреки всичко заплахата си остава — промърмори Великият магистър. — И така, значи нямате нищо за докладване, така ли?
За миг Ваден си припомни загадъчните клони по земята, но после поклати глава.
— Всичко си остава непроменено.
Великият магистър удари с юмрук по масата.
— Трябва да се промени. Чувате ли какво ви казвам? Този човек трябва да умре! Изминаха вече две години… въпросът отдавна трябваше да е приключил. Сгреших, като допуснах, че е по силите ви да се справите с него. Откъде можех да знам, че сте просто един глупак?
— Какво казахте? Глупак ли? — произнесе Ваден с възмутен тон.
— Да, глупак, некадърник, копеле и кучи син, който… — В този миг той съзря нещо в погледа на Ваден и се дръпна назад. — Да не би да ме заплашвате? Мен?
— Да ви заплашвам ли? Нима съм казал подобно нещо? Не, аз просто си стоя тук и нищо повече. — Ваден направи лек подигравателен поклон и се завъртя кръгом на токовете си. — Сега обаче дългът ме зове. Сигурно вече липсвам на Уеър.
— Ваден, не ме разочаровайте отново — изръмжа Жерар дьо Ридфор. — Нещата се проточиха твърде дълго.
— Е, в такъв случай ще трябва да си вземете друга котка, която да улови тази мишка!
— Знаете, че не мога. Въпросът е твърде деликатен и не мога да включа и трети лица. — Спря за миг. — Ако се справите успешно с тази задача, баща ви ще се гордее истински с вас.
— Когато му дойде времето, ще изпълня задачата. Но точния момент ще избера аз — отвърна Ваден и напусна шатрата.
Остана да стои под открито небе и задиша жадно чистия, хладен въздух. Буквално се задушаваше в присъствието на Великия магистър. Бог ми е свидетел, помисли си той, Дьо Ридфор просто е един надут глупак. Нима наистина този горделив фанатик си въобразяваше, че той, Ваден, ще се впечатли кой знае колко от последната му забележка? Та той не бе приел задачата заради ордена или баща си. Просто тази работа трябваше да се свърши, нищо повече. Стигнеше ли се дотам Великият магистър да определя кой кога и как да умира, нямаше да излезе нищо.
Дьо Ридфор се строполи върху един от столовете и се загледа замислен към изхода на шатрата, където току-що изчезна Ваден.
Кучият му син! Как изобщо се одързостяваше да разговаря толкова дръзко с него, Великия магистър? Крале и князе се боричкаха за благоволението на Дьо Ридфор, а този рицар без име, без благороден произход си позволяваше да го гледа презрително!
След Уеър щеше да умре и Ваден!
Баща му щеше да задава въпроси, но премахването на Ваден можеше да се представи като нещо наложително — знаел е твърде много, не е проявил необходимата предпазливост и други подобни.
В този момент обаче главният проблем представляваше Уеър от Дундрагон. Буквално го влудяваше фактът, че той, Великият магистър, не бе в състояние лично да унищожи този човек. Уеър бе като трън, забит в плътта му, и този трън трябваше да се извади.
Може би Уеър все още бе твърде силен и не можеше да бъде победен. Затова той, Дьо Ридфор, бе длъжен да предприеме действия, които веднаж завинаги да покажат на онова копеле, че ръката на тамплиерите е дълга и от ордена спасение няма.