Глава четвърта
На третия връх отново запламтя ярък огън.
Ваден се бе завърнал.
Уеър се вкопчи инстинктивно в каменния зид. Не биваше да се поддава на самоуспокоението — за него Ваден си оставаше заплаха.
Обаче за добро или зло той почти бе свикнал с това положение. Както в миналото, така и сега Ваден представляваше неотменна част от живота му и той почувства нещо подобно на облекчение от факта, че врагът му е наблизо, наблюдава го и го дебне в засада.
До мига, в който реши да го нападне.
Е, това време все още не бе настъпило. И все пак, след тридневно отсъствие Ваден се завърна на върха.
Какъв бе този смях?
Обърна се и погледна надолу към крепостния двор. Вече бе забелязал, че Теа и Кадар са си създали обичай да се разхождат вечер на чист и хладен въздух. Този път двамата се бяха спрели и разговаряха с момченцето, което палеше факлите. Всъщност това момче… да, досети се, че се канеше да го изпрати у дома му.
— Абдул — извика той.
Оръженосецът му прекъсна разговора си с един от стражите и дотича от другия край на галерията. Уеър посочи с пръст към момчето.
— Много е малък още. Изпрати го до дома му.
— Харун е добро момче, господарю. Мислех си… баща му почина и парите му трябват… дава ги на майка си.
Уеър се намръщи гневно.
— Не съм длъжен да изхранвам цялото село. Нали хората ще кажат, че откъсвам децата от майките им? Хайде, прати го у дома.
Абдул кимна и се извъртя кръгом.
— Кажи му, че след няколко години може да се върне.
Абдул кимна отново.
— И гледай там на майка му да не й липсва нищо, докато момчето достигне нужната възраст.
Широка усмивка озари лицето на Абдул.
— Слушам, господарю.
— И в бъдеще това да не се повтаря. Не приемаме никого под шестнадесетгодишна възраст.
— Слушам, господарю. — Абдул се завтече обратно към стража.
Отново до слуха му долетя познатият смях.
Загледа се надолу. Теа се усмихваше, а Харун се бе втренчил в нея, сякаш тя разпръскваше светлина като факлата в ръцете му.
Наистина Теа излъчваше огън и сила, каквито Уеър не бе срещат у никоя друга жена. Дори и в миговете на най-голяма слабост тя показа храброст, достойна за най-добрите му воини.
Теа и Кадар помагаха на Харун да запали факлите на портала.
Дори и по походката си тя се отличаваше от другите жени. Пристъпваше грациозно, но решително, с нюанс на храброст и неустрашимост. Какви ли събития от живота й бяха оформили тези нейни качества?
Осъзна накъде го носят мислите му и смръщи чело. Нека Кадар си блъска главата какво да я прави, той лично не изпитваше желание да се занимава с нея. Щеше да я държи на разстояние от себе си. В този миг тя отметна глава назад и във вечерния въздух до слуха му достигна пълнозвучният й, богат на оттенъци смях. В негово присъствие обаче не се смееше никога, бе винаги нащрек и се държеше неестествено и вдървено, сякаш всеки миг очаква той да се нахвърли върху й. Всъщност предпазливостта й вероятно бе уместна. Защото той наистина желаеше да се нахвърли върху нея. Да разплете косите й и да потопи лице в тези светли, копринени талази. А после… после щеше да сграбчи гърдите й, да разтвори бедрата й и да проникне дълбоко в нея. Боже милостиви, само си помисли за нея и се възбуди докрай.
Трябваше да я избие от главата си. На всяка цена. Та тя все пак бе жена като всички останали. Още в този миг, начаса, трябваше да извика някоя, която да задоволи желанието му и да прогони гъркинята от неговите мисли.
— Все още паля само факлите, но един ден ще стана велик воин — перчеше се малкият Харун. — Точно като лорд Уеър.
Теа се усмихна — с искрящите си тъмни очи и милата усмивка момчето бе очарователно.
— Ти палиш факлите наистина много добре. Време е вече да си починеш.
Сякаш нещо изтри усмивката от лицето на момчето и то поклати глава.
— Не може. Длъжен съм да запаля всички факли.
— Правилно, точно такава е и уговорката — обади се Кадар. — Абдул няма да се зарадва особено, ако преди настъпването на нощта не са запалени до последната.
Харун само това и чакаше и побягна.
— Слушам, господарю Кадар.
Все още с усмивка на уста Теа се загледа след момчето, което тичаше към стълбата. Тя наистина се наслаждаваше на тези вечерни мигове, в които можеше да си побъбри свободно с Харун. Момчето толкова се гордееше със службата си в тази страховита крепост.
— Може би трябва да се прибираме — рече Кадар. — Става хладно.
— Ей сега. — Проследи с поглед момчето, което притичваше от факла до факла, оставяйки след себе си огнена следа. Да, децата излъчваха винаги ярка светлина. — Напомня ми на Селена.