Внезапно се обърна и се втурна през двора.
— Къде така? — извика изплашен Кадар след нея.
Без да го удостои с отговор, тя се затича по коридора и се заизкачва бързо по дългата вита стълба. Не след дълго достигна вратата и изскочи на пътеката покрай бойниците. За момент се спря — преди да се приближи до него, трябваше да си поеме дъх и да събере мислите си.
Боже милостиви, колко самотен изглеждаше този мъж! Буквално можеше да се докосне стената, с която се ограждаше от останалите.
Е, той сам се бе поставил в такова положение. Нима можеше да се очаква нещо друго, щом като постоянно отблъскваше хората от себе си. Не, в този случай съчувствието бе неуместно. И бездруго си имаше предостатъчно грижи, за да се занимава и с този човек.
Стигна до него и спря.
— Трябва да говоря с вас.
Уеър продължаваше да гледа неподвижно към планините.
— Късно е. Върви да спиш.
— Не е чак толкова късно. Изминаха вече пет дни. Защо ме задържате още в крепостта?
Той все още не я поглеждаше.
— Според Кадар за теб е добре да постоиш още тук.
Тя изпръхтя презрително.
— Дори и обгарянията от слънцето вече ги няма. — Пристъпи още по-близо до него. — Не мога да чакам повече, трябва да започвам работа.
Той не отговори.
Да имаше как, щеше хубавичко да го разтърси.
— Защо да не си тръгна? Вие не ме искате в замъка. Не съм ви виждала, откакто ми донесохте черничевите листа.
Той я погледна за миг.
— Защото е трябвало да се погрижа за твоите развлечения, така ли?
Тя процеди през зъби:
— Подобно нещо не ми е и минавало и през ума. Впрочем не е по вашите възможности — та вие друго, освен войната и похотта не познавате, нали?
— Войната не е никак забавна, но другото може и да е. — Той поклати глава. — Не, и това не е вярно. Когато ме обземе желанието, не му се наслаждавам напълно, защото е твърде силно.
Като се изключат закачките на Кадар, едва ли нещо друго би могло да извика усмивка на устните му. Когато обаче го изненада онази нощ с Таса, той се усмихна. Нима единствено пиянството бе в състояние да смекчи ядовития му нрав? Не, всъщност дори и тогава тя долови някаква горчивина, налегнала го като тъмен облак.
— Ако искаш да се забавляваш, иди при Кадар — рече той. — И стой по-далеч от мен.
— Добре. Но само ако наредите на Кадар да ме заведе в Дамаск.
— Той желае да те задържи тук. Според него ти си в опасност, докато не научи всичко за теб. Кажи му каквото иска да узнае и потегляш на път още следващия ден. — Той пресрещна погледа й. — А що се отнася до мен, напълно ми е безразлично откъде идваш и с какви опасности ще се сблъскаш в бъдеще. Мястото ти не е тук. Права си, аз познавам единствено войната и похотта. И тъй като не можеш да се биеш за мен, значи остава само другото. — Погледът му се спря на гърдите й и той продължи с непроменен тон: — Когато те погледна, веднага се възбуждам. Останеш ли още малко, не отговарям за себе си.
Грубоватите му, безсрамни слова я изплашиха, но не толкова, колкото неочакваната реакция на тялото й. Гърдите й набъбнаха под погледа му — сякаш я бе погалил. Зрънцата изпъкнаха и опънаха мекия плат на роклята й. Дали в светлината на факлите бе успял да забележи издайническия отклик на тялото й? Вероятно да. Той присви очи, устните му придобиха онези чувствени очертания, които познаваше, откакто го свари с Таса в голямата зала.
— Сега, когато спя с някоя жена, ми се ще това да си ти. Първо реших, че Таса ми е омръзнала, затова изпробвах още две други, но и с тях почувствах същото. — После продължи с предрезгавял глас: — Постоянно желая ти да си на тяхно място. Да разтвориш широко бедра, да те погаля. Нали скоро видях пухкавото ти руно — така искам да нахлуя в него, да изляза, после пак да вляза…
— Престанете! — изтръгна се от гърдите й. — Това, което казвате, не е… порядъчно.
— Погледни се. Нали виждам, че и ти искаш същото.
— Заблуждавате се. — Успя да овладее гласа си. — Аз няма да се превърна в една от вашите жени. Никога няма да бъда собственост на някой мъж. Ще си имам своята работилница за везмо и смятам да подредя живота си, както аз намеря за добре.
Той премести поглед от гърдите и върху лицето.
— Щом е така, стой далеч от мен. — Извъртя се и отново впи поглед в планините. — И кажи най-сетне на Кадар, каквото иска да знае. По този въпрос съм му предоставил правото да решава сам, но все пак и моето търпение си граници. Останеш ли тук, ще наложа волята си.
— Не ви засяга моето минало. А ако не ме пуснете, ще открия начин сама да си ида оттук. Няма да… каква е тази светлина?
Той продължаваше да гледа неподвижно към третия връх.