Клепките му бавно започнаха да се затварят.
— Да. — По страните му се търкулнаха две сълзи. — Мамо…
Вече не бе гордият малък рицар, понесъл из двора факлата си като искрящ боен флаг, не, той отново се бе превърнал в дете. Прииска й се да го притисне към себе си, както бе прегърнала Селена в онази сутрин, когато почина майка им. Само че той не й принадлежеше — не принадлежеше никому. Преглътна с усилие сълзите си.
— Обещавам ти, че скоро ще се почувстваш по-добре.
Продължи да го държи за ръка, докато най-накрая сънят се смили над раненото дете.
— Вие самата трябва да поспите — продума Ясмин, поставяйки съд с прясна вода върху масата до леглото. — Аз ще остана до него.
Теа поклати глава. Ръката на детето все още почиваше в нейната и тя си помисли, че ако я пусне, ще извърши предателство спрямо него.
— По-добре ти си почини. Ти също не си спала.
Първоначално Ясмин се поколеба, но после кимна с глава.
— Е, поне едната от нас трябва да прояви разум — отвърна и се затътри към вратата. — Ще кажа на Таса да дойде след няколко часа и да ви смени. Тя разбира от деца.
Но не толкова, колкото от мъже, добави Теа сухо наум, но още в същия миг изпита мъничко срам. Та това момиче бе започнало да проституира още като дете. Имаше ли право да я осъжда? Таса трябваше да оцелее в свят, в който деца като Харун само за една страховита нощ се превръщаха в кръгли сираци.
— Не, няма да е нужно. Може след няколко дни, когато състоянието му се подобри.
— По-добре днес.
Вратата се затвори зад Ясмин и Теа поклати уморено глава. Трябваше ли да се впуска в спор? Та тази жена щеше непременно да стори онова, което си бе наумила. Нещо повече — вероятно би трябвало да изпита благодарност към Ясмин. Бог й бе свидетел, че през тази нощ наистина имаше нужда от подкрепа.
— Момчето ще се оправи ли?
Теа се вцепени при появата на Уеър. Бе свалил доспехите си, но и така приличаше на въоръжен воин. Лицето му бе кораво като щит.
— Мисля, че да.
Той пристъпи в стаята.
— Ясмин ми каза, че е дошъл в съзнание и сте разговаряли. Нали трябваше да ме повикаш, когато се събуди?
— Има ли смисъл? Струва ми се, че Ясмин така и така ви осведомява за всичко, дори и за най-незначителните събития.
Той наблюдаваше лицето на Харун.
— Искам да му кажа нещо.
— Не — възкликна Теа и се приведе над момчето, сякаш за да го предпази от нещо. — Отново е заспал и не бива да го смущавате!
— Не смятам да го будя насила. — Той се отпусна на стола. — Все пак ми се разрешава да почакам, нали?
Не й се искаше той да остане. Безстрастният му тон, равнодушието му разяждаше нейното самообладание както солта кървяща рана. Толкова люде намериха смъртта си през нощта, а този мъж изобщо не се трогваше от станалото.
— Може да продължи няколко часа.
— Ще чакам.
Тук той бе господарят. Не можеше да му посочи вратата. Оставаше само едно — да не му обръща внимание.
Не се наложи да полага специални усилия. Безгрижно вперил поглед в отсрещната стена, той сякаш изобщо не забелязваше, че се намира в една стая с друг човек.
Три часа по-късно Харун разтвори широко очи. Погледът му веднага се закова в Уеър.
— Господарю? — прошепна той.
Уеър се приведе напред.
— Момко, необходим си ми. В състояние ли си да ми помогнеш?
Харун кимна, телцето му потръпна.
— Не мога да се бия с тях… все още не мога.
— Не, не, за битките си имам отряди от воини. От теб искам само да ми кажеш нещо. Спомни си мига, в който нападнаха селото.
— Не! — прекъсна го внезапно Теа.
Той изобщо не я удостои с поглед.
— Можеш ли да направиш това за мен, Харун?
Момчето притвори очи.
— Появиха се на залез-слънце. Точно вадех вода от кладенеца за вечеря. Мама ме чакаше на входа. — Харун простена. — Когато навлязоха с конете си в селото, тя тръгна към мен. Тя… и тогава… стрелата…
— Престанете веднага. — Теа измери Уеър със святкащ поглед. — Вие просто изтезавате момчето.
— Млъкни! — Погледът му не се отместваше от лицето на детето. — Няма нужда да ми разказваш за майка си, Харун. Какво представляваха нападателите? Бандити ли бяха?
Момчето поклати глава.
— Мисля, че не. Бяха французи, небръснати. С бради и… и с червен кръст на наметалата. — Той отвори очи, целите плувнали в сълзи. — Помогнах ли ви, господарю?
— Да, много. — Уеър се изправи на крака. — Държал си се като истински мъж, момчето ми. От теб ще излезе храбър воин. А сега спи. Когато се пооправиш, пак ще разговаряме. — Отправи се към вратата и стигнал до нея, погледна към Теа. — Повикай някого да постои при него и ела в залата. Искам да разменим няколко думи.