Този път обаче без съмнение бе наясно какво точно желае.
Защо не проникна в нея? Какво я зяпаше как спи като някой от онези оглупели кавалери, възпявани от трубадурите? Тя го разгневи, наложи волята си, а той така и не посегна към нея и не се наслади на прелестите й.
Погледът му бавно се плъзна по тялото й. Тя лежеше, свита на кравай като изморено детенце. Само че видът й заблуждаваше — тя вече бе в състояние да приеме в себе си мъж и да износи дете в утробата си. Да, тази жена можеше да роди здрави синове — щеше да им даде сила и храброст, щеше да ги закриля, както закриляше и Харун.
Жар пропълзя в слабините му. Милостиви Боже, какво става с него? Та той не просто чезнеше по тази жена, той копнееше и за нейните деца. Желаеше синовете й да бъдат и негови синове, желаеше утробата й да набъбне пред очите му, а от гръдта й да потече майчино мляко.
Вкопчи се здраво в страничните облегалки на стола. Нему обаче бе отредена друга участ. Ако тя заченеше, вероятно той нямаше да доживее до раждането. Внезапно го заля страстното желание да има наследник. Заболя го при мисълта, че след неговата смърт семето му ще се затрие. Някой трябваше да остане, да продължи живота му.
Правилно разсъждаваш, помисли си той, изпълнен с погнуса към самия себе си — правиш й дете, а после Великият магистър усмъртява нея и детето досущ като обитателите на селото.
Или пък ги взима за заложници, за да се докопа до него, Уеър.
Защо изобщо обмисляше тези възможности? Та нали от години отлично знаеше какво го очаква. Нали тъкмо по тази причина никога не се обвързваше за по-дълго време с някоя от жените, задоволяващи плътската му страст? Не бе никак разумно да променя съществуващото положение.
Явно унищожението на селото бе първопричина за това пронизващо усещане. Не можеше да обикне тъкмо тази жена. Възхищаваше се от смелостта и издръжливостта й, но тя бе прекомерно независима и дръзка. До този момент жена никога не му се бе възпротивявала, никоя не се опитваше да го командва. Но щеше ли тя да оцелее, ако не притежаваше тъкмо тези качества? Благият нрав не би й помогнал да се справи с трудностите по пътя за Дамаск, а смирението пък щеше да я прикове завинаги към копринения затвор в Константинопол.
Не можеше да я обвини, че желае да оцелее, и то като свободен човек. Та нали преди години същият този стремеж към свободата бе подтикнал и самия него да напусне Шотландия.
Упрекваше я обаче, че откакто я доведе в Дундрагон, постоянно смущаваше спокойствието му.
Не, ако трябваше да бъде честен пред себе си, тя се стараеше да не му се пречка из краката. Всичко се дължеше на острото желание, което изпитваше към нея. Проклятие, не може ли някак да отхвърля тези угризения на съвестта, запита се той вяло. Накъдето и да се обърнеше, отвсякъде надигаше глава някой нов грях. Трябваше да отиде в залата, при виното си, то щеше да замъгли съвестта му и да направи живота му по-поносим.
Теа промърмори нещо невнятно на сън и се обърна неспокойно на една страна. Запладняваше.
Той се приведе напред и предпазливо придърпа върху й завивката, събрана на топка в края на леглото.
Прониза го мразовита тръпка — жестът му бе съвсем спонтанен.
Не, в никакъв случай не биваше да бъде тази жена.
Утрото бе настъпило вече, когато Теа отвори очи. Само за миг отърси съня от себе си — сякаш някой бе я повикал по име.
Той все още седеше на стола до леглото, облегнал глава назад. В съня си изглеждаше някак… различен. Но не безпомощен. Дори и в това му състояние не го напускаше напрежението, неговата бдителност. Тя го заразглежда с любопитство, което в друг случай би било неуместно. Бе удивена от дългите му мигли. Когато очите му бяха отворени, правеше впечатление единствено яркосиният им цвят. Устните бяха добре оформени и й се сториха дори красиви…
— Престани да ме зяпаш!
Изплашена, тя погледна нагоре и срещна яркосините му очи.
— Не исках… аз… още не съм се събудила. — Защо ли заекваше? Не бе сторила нищо лошо. Седна в леглото и спусна крака на пода.
— Вече е сутрин. Трябва да ида при Харун. Вие сте наред. Столът сигурно не е бил много удобен.
Лицето му се разкриви в гримаса.
— Какво ти удобство? Изобщо не мога да се помръдна. Не знам дали някога вратът ще ме отпусне.
Тя понечи да стане.
— Е, тогава полегнете и всичко ще…
— Остани, където се намираш — сопна й се той.
Тя се вцепени за миг, но веднага се изправи предизвикателно на крака.
— Не нося аз вината, че сте пили твърде много и главата ви бучи. И не ще допусна да ме командват.
— Защото си свободна жена ли? — присмя се той. — Такова чудо няма на този свят. Жената е свободна, доколкото мъжът й разреши.