— Да, но аз не съм омъжена. И не възнамерявам никога да се омъжвам. — Помълча миг-два, след което додаде енергично: — Да не си мислите, че ще рискувам да се обвържа с някой потисник? Нито един мъж, никоя страна, та дори и църквата не се отнася справедливо към жените. За вас ние не представляваме нищо. Майка ми разказваше за някакъв църковен събор, състоял се в Никея. Та, събрали се значи благородници и свещенослужители да разрешат въпроса, са ли жените човеци или скотове. Убедена съм, че са ни обявили за хора само защото в противен случай е можело да ги обвинят в скотоложство и да ги осъдят на смърт.
— Може и да си права. Вероятно и аз щях да си помисля подобно нещо. — После отново подхвана същинската тема на разговора: — Значи, мразиш робството от дъното на душата си, така ли?
— Безсмислено е да разговарям с вас за тези неща. Та вие просто няма да ме разберете.
— Ами тогава ми го обясни по-простичко.
Тя смръщи чело.
— Вие защо сте толкова сърдит?
— Не съм сърдит. Само казвам, че свободата не е непременно най-висшата цел. Съществуват затвори, по-поносими и по-комфортни от света извън тях. Далеч не всеки престой в затвор е толкова жесток, колкото онова, което е трябвало да изтърпиш в дома на Николас. — Замълча за миг. — Той биеше ли те?
— Когато бях малка. По-късно се научих да… — Тя вдигна рамене. — Какво да кажа? Имах достатъчно за ядене, чиста постелка за спане. А когато се оказа, че съм умна, Николас ме изпрати да уча езици и смятане — за да се оправям по-късно с търговците, които купуваха нашите коприни. Пред къщата на жените имаше дори и оградена градина, в която можехме да влизаме надвечер. Майка ми казваше, че положението ни е значително по-добро, отколкото на мнозина други. — Тя скръсти ръце. — Но с течение на времето растеше и омразата ми и на моменти дори се задушавах от ненавист. Трябваше да гледам как Селена от сутрин до вечер седи превита над стана. Да имаше как, щях да я взема и да я изнеса на слънце и сред цветята и… — Пое неуверено въздух. — Не е справедливо. Не бива едни хора да притежават други.
— Значи си избягала заради Селена, така ли?
— Не, ако беше единствено заради нея, щях да изчакам, докато условията се подобрят. — При тези думи погледите им се срещнаха. — Един флорентински благородник бе дошъл да купи няколко бали коприна за съпругата си. И тъй като проявявал предпочитание към руси жени, решил към коприната да добави и мен.
— Нима Николас те е продал?
— Защо не? Флорентинецът е предложил значителна сума. Вярно, че представлявах ценност в резултат на художествените си умения, но пък щом тялото ми можеше да донесе по-голяма печалба… — Тя се усмихна горчиво. — Но Николас е ловък търговец и пазарлъкът се проточи. Реших да не изчаквам, докато двамата се споразумеят.
— Мръсен помияр!
— О, той се смяташе дори за голям добряк. Та нали бяхме негова собственост! Не ни ли даваше храна и вода? Нима не ни наказваше само и единствено, когато забравяхме задълженията си? Сигурно е бил вбесен от бягството ми.
— Как успя да се укриеш в кервана?
— Балзар, керванджията, посещаваше често дома на Николас, а аз от няколко години работех тайно една копринена одежда, чиято бродерия бе достойна за император. Предложих му я срещу храна, вода и място в неговия керван.
Уеър изви вежди недоумяващ.
— Копринена одежда? За закрилата, която е предложил на една избягала робиня, така ли?
— Одежда, достойна за император — повтори Теа. — Балзар бе суетно човече. Петимен бе да я притежава. Освен това не разчитах особено на закрилата му. Ако ме бяха открили, щеше просто да каже, че не ме познава.
— Откраднала ли си коприната за тази дреха?
— Аз не крада — кипна тя. — Защото аз бях тази, която засади дърветата, от които се хранят бубите, мой бе моделът за бродерията, аз свърших работата. Николас предлагаше моделите ми на пазара и множеше богатствата си. Не бях ли заслужила и аз нещичко? А знаете ли вие колко трудно бе да намеря време, за да осъществя замисъла си? Всяка Божа утрин, още по тъмно, се измъквах незабелязано в градината. По-късно се налагаше да повтарям голяма част от извършеното, тъй като се бе оказала неуспешна. Необходими ми бяха цели две години, докато…
— Не те осъждам, просто попитах — прекъсна я Уеър с крива усмивка. — Та какво е една дължина коприна в сравнение с несметните съкровища, които съм заграбил. Та нали целокупният християнски свят е известен за моето деяние.
— Не е възможно. — Ядът й все още не бе отшумял. — Защо говорите подобни неща? Вие сте твърде недодялан, за да извършите подобна кражба.