— Така ли? А как тогава си обясняваш наличието на толкова богатства, събрани в тази крепост?
— Няма нужда да си обяснявам каквото и да било. Те просто не ме интересуват. — Тя вдигна рамене. — Може пък наистина да сте крадец. Кадар ми каза, че взимате много пари, когато пазите керваните и участвате в битки. Това може да се нарече и кражба.
Устните му потръпнаха.
— Вероятно така разсъждават и хората, които ми плащат.
О, та той почти се усмихна, помисли си тя. Внезапно нещо я подтикна да го развесели още повече.
— Не, аз отвърнах на Кадар, че сигурно са ви изхвърлили от ордена заради вашата похотливост. Че не сте спазвали твърде обета за въздържание.
Наистина, той се усмихна широко и сякаш се подмлади с години.
— Вярно е. За мен това ограничение представляваше тежко бреме.
Тя кимна.
— Така си и мислех.
Усмивката му угасна още в същия миг.
— Ти пък какво разбираш от любовна страст. Кадар ми каза, че си успяла да се спасиш от масовото изнасилване, когато са нападнали кервана.
— Наблюдавала съм плътски съвкупления в дома на Николас. Когато идваха богати търговци, понякога ги канеха в женското отделение и те можеха да си избират жена.
— И майка ти ли?
— Един път.
— И ти си гледала, така ли?
— Не, затворих си очите. Тя ми каза, че няма да я боли, но аз да не гледам. — Не желаеше да си спомня за онази нощ. Да, не видя нищо, но пък добре чу тихия мъжки смях, стоновете, пъшкането, а накрая и сподавеното хълцане на майка си. — Тя ме излъга. Изпитвала е болка. Може би не телесна, но се е чувствала унизена. — Гласът на Теа се разтрепери от гняв. — Ето това е да си робиня. Да нямаш правото на избор, да знаеш, че разумът, тялото ти и дарованието не ти принадлежат. И недейте да ми разправяте за приятен затвор. Такъв не съществува!
— Добре, няма да спорим.
Но във въздуха витаеха неизречени слова и отново я обзе неясно тягостно чувство. Изправи се от мястото си.
— Отивам при Харун.
Този път той не я спря, само я наблюдаваше как се приготвя да тръгне.
— Спомена, че си засаждала черничеви дървета за Николас. Как се прави това?
Тя се спря, учудена от рязката промяна на темата.
— Като всяко друго дърво. Той купи фиданки от един търговец и ги разсади. Аз се грижех за тях и внимавах да се захванат добре.
— Възнамеряваш да вършиш същото и в Дамаск, нали?
— Да, нещо подобно.
— И отново ли ще платиш с императорска одежда?
— Ако я бяхте видели, нямаше да ми се надсмивате.
Той издържа погледа й.
— Не ти се подигравам. Вярвам ти.
При тези думи топлина прониза тялото й.
— Но ви уверявам, че тя не може и да се сравнява със знамето, което ще ви подаря — отвърна разгорещено. — За него ще ви завиждат императори. Ще можете гордо да го предадете на синовете си, те на своите и… — В този миг съзря изражението на лицето му и не продължи. — Какво има?
— Нищо. — Той се изправи от стола и легна на леглото. — По-уморен съм, отколкото си мислех. А и тези приказки за синове ме отегчават. Смятам да се поотпусна малко. А ти бягай при Харун.
Не, не ставаше дума за скука. Долови някаква болка в държането му. Какво ли обидно бе казала?
— Аз не исках… — Но как да обясни на този проклетник, че съжалява за нещо, което той никога не ще признае? Чиста загуба на време.
— По обяд ще се срещнем в двора — каза той.
— Защо?
— Защото така искам. Кадар не ти ли заръча да общуваш с мен?
— Да.
— Е, в такъв случай по обяд ще ми правиш компания в двора.
— Да, но аз… — Той вече й бе обърнал гръб и престана да й обръща внимание. — Ще помисля. Може да дойда, може и да не дойда — отвърна тя, застанала до отворената врата.
— Спомни си какво си обещала.
Тя затвори вратата и въздъхна примирено. Не желаеше да се среща с него толкова скоро — чувствата й щяха да бъдат изложени на изпитание. Когато Кадар поиска от нея да му направи тази услуга, тя предвиждаше трудности, но не и своята ранимост. Къде по-просто бе да се възправи срещу неговия навъсен и безцеремонен нрав. Изобщо не разбираше причините за интереса му към нейното минало — та нали по-рано самият той ясно даде да се разбере, че подробностите от живота й не го засягат. Сега обаче задаваше въпроси и дълбаеше дълбоко. Почувства се притеснена. Инстинктът й подсказваше да страни от този мъж до мига, в който отново възвърне душевното си равновесие.
Да, но бе сключила споразумение с Кадар.
Е, в такъв случай щеше да стори необходимото и нямаше да даде на Уеър възможност да продължи със своето интимничене. В присъствието на други хора той нямаше да я разпитва толкова много. Не, не биваше да остава насаме с него.