Още щом съзря в двора воините, възседнали коне в бойни доспехи и готови за поход, смаяната Теа осъзна, че напразно си е блъскала главата до този момент. Тъкмо товареха някаква кола, която явно представляваше краят на колоната.
— Къде беше досега? — Уеър подкара коня си към стълбището и я изгледа намусен от седлото си. — Казах „по обяд“, нали?
— Закъсняла съм съвсем малко. — Бе твърде объркана от видяното и не обърна внимание на грубия му тон. — Накъде сте тръгнали?
— Донесъл съм твърде малко от проклетите черничеви листа — избоботи той. — Ще трябват още — нали оставаш за по-дълго време.
Той бе прав. Кадар щеше да се завърне със Селена след не по-малко от два месеца, а запасите й щяха да стигнат едва за три седмици.
— И вземате със себе си всички тези мъже? Не казахте ли обаче вие самият, че не смятате да рискувате…
— Обстановката се промени. — Той се наведе и протегна ръце към нея. — Хайде, побързай. Трябва да се върнем преди здрачаване.
— И аз ли трябва да дойда?
— Иначе щях ли да те моля да се срещаме тук?
— Но нали последния път не ме взехте със себе си?
— Казах вече, нещата се промениха. Може и да ми потрябваш.
Думите му я обезоръжиха. Направи крачка напред и той я вдигна на коня.
— Сега обаче знаете как изглежда дървото, нали?
Той даде мълчалив знак и отрядът потегли.
Този път всичко бе по-различно от деня, в който той я доведе в Дундрагон. Металните доспехи, нагорещени от слънцето, притискаха гърба й, но въпреки това тя се чувстваше удобно и уютно.
— Тази кола за листата ли е предназначена?
— Да.
— Не ни е нужна. Стигат и няколко коша.
— Не искам да рискувам.
— Да, но това си е чисто разсипничество…
— Целия следобед ли ще ми мелиш на главата?
— Не, ако толкова държите на това неразумно решение. Щом като искате да се правите на глупак пред хората си, моля. — Тя се умълча и се облегна на него. Не й се говореше повече. Във въздуха се носеше ухание на палми и кипариси, а слънцето, огряло лицето й, още повече я изпълваше със задоволство.
Час по-късно вече яздеха нагоре по склона с черничевата горичка. Твърде рано е, помисли си тя вяло.
Уеър слезе от коня и я пое от седлото. Стойката на тялото му издаваше известно напрежение, а погледът му обходи гората, както и всички околни хълмове.
— Какво има? — попита тя. — Не виждам никого. А вие?
Първоначално той не отговори, след което въздъхна облекчено.
— Не, няма никой. — Обърна се и грубо, на висок глас, заповяда на отряда да се раздели на две. Едната половина изпрати да брули листа, а другата бе оставена за охрана. Теа се спусна надолу по склона, навлезе в гъсталака от черничеви дървета и, изпълнена с радост, се заоглежда наоколо. Дърветата бяха здрави, слънцето тук бе по-топло, отколкото в Константинопол, и бубите щяха да имат храна за много…
Внезапно до слуха й достигна силен трясък. Обърна се — на земята бе паднал едър клон. Мечът на Абдул изсвистя във въздуха и се заби в следващия клон.
— Не! — извика тя. — Престанете!
Той я изгледа уплашен.
— Назад! — Уеър се приближи към нея. — Той просто иска да събере повече листа за теб. — Посочи към воините, настъпващи към дърветата с меч в ръка. — За Бога, нали са ти нужни.
— Листата трябва само да се берат, а клоните да останат непокътнати. Не искам да се унищожават дърветата.
— Но така ще изгубим два пъти повече време — възрази Абдул. — А и не сме взели стълби със себе си.
— Вие по този начин ли се сдобихте с моите листа? — обърна се тя към Уеър.
— Да не мислиш, че съм ги духал? — сопна й се той в ответ.
— Вината е моя. Трябвало е да ви кажа предварително да се отнасяте внимателно с дърветата. — Отново се обърна към Абдул. — Не е хубаво да се секат клоните, нали?
Абдул погледна към Уеър.
— Няма да карам бойците си да си събличат ризниците и да се катерят по дърветата — произнесе Уеър с ядовит тон.
— Е, тогава аз ще бера листата — отвърна Теа. — Вярно, че ще трае по-дълго, но нали ви казах, че не ни е нужна цяла кола.
— Не желая да се бавим много. — Той си придаде първо решителен вид и я изгледа строго, но веднага след това се извърна примирен. — Абдул, мъжете да се покатерят на долните клони и да оберат листата. И да не си свалят доспехите.
Абдул въздъхна и предаде заповедта нататък.
— Това, което искам, не е неразумно. Тези черници са извънредно важни. Ако можехте само да видите колко красива е…
— Ще изпълня желанието ти — прекъсна я рязко Уеър. — А дали е било разумно или не, ще се разбере по-късно. Единственото, което искам, е да привършим колкото се може по-бързо с тази работа. — Лицето му се разкриви в гримаса. — Мога да се обзаложа, че и хората ми мислят като мен. Доспехите са доста тежки. Не може да очакваш от войника да се катери по дърветата и да бере листа за храна на гъсеници.