— Този труд е достоен — отвърна Теа. — И не е толкова важно кой го върши. Защото едно-единствено дърво дава храна на…
Зад гърба й отново се разнесе трясък. Вбесена, тя се обърна рязко — сметна, че Абдул е пренебрегнал нареждането на Уеър.
Вирнал ръце и крака, Абдул лежеше под дървото и стискаше към бронята си листо.
— Подхлъзнах се — заоправдава се той.
— Виждам — отвърна Уеър със сериозен глас.
— Няма да се повтори, господарю!
Отново се чу трясък и отново някакъв войник се стовари на земята. Абдул се поправи с помръкнало лице:
— Май пак ще се пада.
— Да се надяваме, че не — отбеляза Уеър.
— Трябва и аз да помогна — обади се Теа уплашена. — Те ще се изпопребият.
— Почакай — измърмори Уеър. — Клоните не са разположени толкова високо. Най-много някой да се насини. Нищо повече.
Тя забеляза, че зад равнодушието на Уеър се таи някакво друго чувство. Наблюдавайки битката на хората си с клонака, той присви очи. Сякаш очакваше нещо да се случи.
И ето, още един мъж се сгромоляса на земята.
От гърлото на Уеър се изтръгна някакъв особен звук.
А минута по-късно на земята лежеше проснат четвърти юначага.
— Пльосват се като презрели портокали — прихна Уеър, останал без дъх.
— Много съжалявам, че… — Тя понечи да се затича към дърветата. — Казвам ви, трябва да слизат вече.
Уеър я сграбчи за ръката.
— Не смей!
— Не мога да допусна да…
Накрая се разсмя и цялото му тяло се разтресе. Хвана се за седлото, за да остане прав.
— Нима ви е смешно? — попита тя учудено.
— Като портокали! — По страните му се стичаха сълзи. — Като презрели портокали!
Не бе единственият, който се смееше. За свое удивление тя забеляза, че и войниците сред клоните се забавляват. Отнякъде заедно с доспехите си на земята се срути още един — в стремежа си да запази равновесие, разпери ръце, сякаш са криле на птица.
И нейните устни трепнаха.
— Не биваше… аз съм виновна, че… — Не бе по силите й да се сдържи и се разсмя. Когато най-сетне спря и отново възвърна дар слово, само поклати глава. — Когато бях в Джеда, не ми и минаваше през ум, че на този свят все още е възможно да съществува смях, но днес… днес изпитвам нещо като угризения на съвестта.
— Не бива. Не е зле да се посмее човек. — Той посочи мъжете под тях. — Всички те са загубили близки и приятели. Мислиш ли, че ще забравят трагедията, само защото временно са се развеселили? Смехът е здравословен. — После добави едва чуто: — И аз самият бях забравил да се смея…
Теа го изгледа очарована. Изглеждаше много по-различен от мъжа, когото познаваше. От лицето му се бяха изличили гънките, свидетелства на огорчения и цинизъм, запазили се бяха само следи от отпадналост и мъничко меланхолия. Но ведрото му настроение едва ли щеше да продължи дълго, то вече дори отшумяваше. И все пак се бяха смели заедно, нещо, което нямаше да забрави никога!
Уеър помръкна и погледът му се спря продължително върху лицето й.
— Какво си ме зяпнала сякаш съм камила от рядка порода?
Тя веднага премина в отбрана.
— Аз нищо такова не… — Спря в мига, в който прозря, че защитната й реакция е тъкмо онова, което той целеше. Защо да му доставя това удоволствие? Още повече, че не бе настроена войнствено, а по-скоро доброжелателно. — Вие наистина ми напомняте на камила. Мисля, че се дължи на миглите.
Той смръщи чело.
— Миглите ли?
— Камилите също имат дълги мигли и много жени им завиждат.
Очите му буквално щяха да изхвръкнат от орбитите си, а изражението на лицето му стана още по-недружелюбно.
— Да не искаш да кажеш, че миглите ми са като на жена?
— Като на жена ли? — Тя го дари с невинен поглед. — О, не, нали говорим за камили?
— Много добре знаеш… — Внезапно спря и нацупи устни. — Май започвам да изпитвам нещо като съчувствие към Николас.
— То е, защото капризничите като камила. — Лицето й прие замислен израз. — Макар и да не съм ви виждала да наплюете човек.
— Да, но всеки миг мога и да започна.
— Като е така, отивам да бера листа. — Понечи да се затича надолу по хълма. — Вашите бойци не са от най-сръчните. — После го изгледа през рамо. — Мисля, че трябва да ги научите… — В този миг обаче забеляза погледа му и забрави какво е искала да каже. Топлота. Смях в очите. Уважение. Тези неща бяха значително по-обезпокояващи, отколкото похотта или пък изблиците на гняв. Отмести бързо поглед встрани и ускори крачките си.