След час кошовете бяха пълни, натовариха листата на колата и Теа се отупа от прахта.
— Готови сме — рече тя, — макар и без вашата помощ.
— Един рицар не бива да рискува достойнството си. Хората ми ще престанат да ме уважават в мига, в които ме видят да падам от дървото и да се въргалям в прахта.
Тя изхъмка презрително.
— Не ми ли вярваш?
— Просто си мисля, че сте твърде горделив. Но така или иначе ние се справихме без вас и вече можем да потегляме.
— Все още не.
— Имаме предостатъчно листа.
— Видя ли дърветата, подходящи за пресаждане?
Тя го изгледа стъписана.
— Е… имаше там три или четири. Не им обърнах много внимание.
— Взимай ги. — Той даде знак на Абдул, застанал до колата. — Тръгвай с нея и следвай нарежданията й.
Абдул се поколеба.
— Помислих си, че сме приключили вече с катеренето по дърветата, господарю.
— Няма да се катерите. Само ще изкопаете няколко.
Усмивка озари лицето на воина.
— А, това е друго нещо.
— Дървета не ми трябват — протестира Теа. — Трябва веднага да се засадят. А листата могат да се берат едва след няколко години.
— Искам ги тези дървета!
— Около замъка няма място, на което да се засадят.
— Поляната от северната страна над склона е подходяща.
Очевидно е обмислил всичко, помисли си тя.
— Усилията ви са напразни. Докато се прихванат, мен отдавна няма да ме има тук.
— Коприната е доходно нещо. Може да накарам Ясмин да се грижи за дърветата и да добива коприна, с която ще търгуваме. — Той се усмихна. — Стига да ни оставиш някои от драгоценните си буби.
— Разбира се — отвърна тя с колеблив глас. — Мога да науча Ясмин как се отглеждат и как се добива копринената нишка. Наистина ли желаете да се захванете с този занаят?
— На всяка цена. Може пък някой ден да ми омръзне да троша главите на хората. В такъв случай ще ми трябва някое по-миролюбиво занимание, нали? А не е изключено и да… — Той прекъсна изречението по средата и сякаш се вцепени.
— Какво има?
Уеър вдигна глава и огледа внимателно скалите на възвишението.
Опасност. Във всяка фибра на тялото му отчетливо трептеше усещането за заплаха. Нямаше точни слова, които да го опишат.
— Кажете, какво има? — повтори тя въпроса си.
Погледът му не се отместваше от скалите.
— Хайде, взимай дърветата.
— Нали казахте, че няма никого.
— Проклятие, така беше.
— Да не са същите, които опожариха селото?
— Не.
Тя сложи импулсивно ръка на ръката му.
— Защо тогава…
— Не ме докосвай! — Той се отдръпна настрана, сякаш го е опарила, а погледът му буквално я прогаряше. — Фалшива тревога! А сега вземай дърветата! И по-бързо!
Тя се отдръпна назад, след което се обърна и се затича надолу по склона, последвана от Абдул. Преди да достигнат до горичката, към Абдул се присъединиха още петима войника. Цяла дузина мъже в доспехи, за да изкопаят няколко дръвчета? Тя се спря и отправи поглед нагоре по склона.
Уеър се бе отдалечил от коня си и стоеше изправен с лице към скалите. Какво бе това? Упорство? Неустрашимост? Или предизвикателство? Изпрати я с въоръжен ескорт, а самият той се бе изправил без всякакво прикритие — сякаш е решил да подразни човека, залегнал в засада някъде там горе.
Или може би да му отвлече вниманието?
— Господарят нареди да побързаме — подвикна Абдул към нея.
Тя се поколеба. Инстинктът й подсказваше да се върне при Уеър, но пък в случай на опасност нямаше ли самият той да заповяда на хората си да се завърнат в крепостта? Може би я подвеждаше въображението й и на хълма не дебнеше никой, а може би рязката смяна в поведението на Уеър се дължеше просто на някакъв каприз? Този довод не изглеждаше задоволителен, но пък върнеха ли се без дърветата, той щеше пак да ги изпрати на това място. Значи трябваше да вземат дърветата и да изчезнат по най-бързия начин.
— Щом е така, нека побързаме — оповести тя. — Давай!
Ваден ги наблюдаваше — товареха вече четвъртото дърво на колата.
Жената бе тази, която надзираваше натоварването. Пак тя накара воините на Уеър да се катерят по дърветата като маймуни. Не друг, а тя пригласяше на смеха на Уеър, тя протегна ръка и го докосна.
И нямаше никакво значение, че Уеър се отдръпна рязко назад. Той вече бе доловил неговото, на Ваден, присъствие и отдръпването му се свързваше отлично с всичко, което предхождаше този жест. Отправил поглед към него, Уеър стоеше все още там, и излагайки се като мишена, заслоняваше жената. Доблестна постъпка, но той, Ваден, в този миг не биваше да действа. Пропуснеше ли целта, воините на Уеър щяха да налетят на хълма. Не, животът все още не бе му омръзнал. Отстъпникът се покачи на седлото, наведе се и повдигна жената на коня. Ръка, цялата в метални брънки, я обгърна и покри гръдта и част от тялото й.