— Защо го е сторил? Няма никакъв смисъл, нали?
— Повече няма да излизаш през тази порта — произнесе той с груб глас. — Също така ти забранявам да се появяваш на крепостния зид след падането на нощта.
— Нима бих могла да напусна крепостта? Та нали никой не може да излезе без изричното ви разрешение…
— Откъде да знам какво си си наумила? Не е изключено да тръгнеш отново да търсиш проклетата си шума?
— Казах ви, че имам достатъчно… — Внезапно обаче се прекъсна сама — истината достигна до съзнанието й. — Смятате, че е било предупреждение?
— Точно така.
Опита се да свърже фактите.
— Но не се отнася до вас, така ли?
— Ваден знае отлично, че намеренията му са ми известни. — Той изрече тези слова, сякаш смъртта от ръката на Ваден е неизбежна.
— Да, но защо… — Внезапно очите й се разшириха от уплаха. — Аз ли?
— Той е видял как накара Абдул и останалите да не секат клоните. Така че е съвсем ясно какво е имал предвид.
Тя поклати глава, невярваща на ушите си.
— Значи възнамерява да ме убие, така ли?
— Може и да не му се иска, но нещо го кара мисли, че е длъжен да го стори. Все пак Ваден не е касапин на невинни люде.
Тя съзнаваше отлично, че човекът, обезобразил хладно и методично дръвчето, е способен на всичко.
— Нима го защищавате?
— Съвсем не. Просто се опитвам да обясня. Посвоему Ваден е почтен. Вчера той можеше да те убие, но все пак е предпочел първо да изпрати предупредителен знак.
— Но защо, защо? Нали не съм му сторила нищо лошо?
— Не си. Вината е моя. Просто сглупих и си помислих… Боже милостиви, кога ще поумнея най-сетне. Нима трябва целият свят да погине, за да… — Той се обърна по посока на конюшните. — Хайде, върви в замъка и не излизай. Оседлавам коня и тръгвам да го открия.
Страх прониза тялото й. Този Ваден очевидно представляваше голяма опасност.
— Сам ли тръгвате?
Шотландецът кимна гневно.
— Не бива моите хора да страдат заради собствената ми глупост. Впрочем, съмнявам се дали изобщо ще ми позволи да го открия. Непредсказуем е и блуждае из тези планини като някой призрак.
— Той беше все пак на третия връх…
— Нима ме смяташ за толкова прост? Две години го преследвам вече. Стигнем ли обаче до бивака му, от него нито следа.
Като призрак, бе казал Уеър. Смъртоносен призрак.
— Сигурно заплахите му не са сериозни. Всичко е безсмислено.
— Разбира се, че са сериозни. — Уеър спря пред вратата на конюшнята и изгледа Теа отгоре надолу. — Ще разпоредя на Абдул да те заведе на сигурно място, ако не се завърна. Няма да се противиш и просто тръгваш с него. Ясно ли е?
— Не. Не ми е ясно.
— Хайде, връщай се в замъка. — Той влезе в конюшнята. — Нямам време за обяснения.
Тя понечи да го последва, но се поколеба. Този човек едва ли ще се откаже от намерението си, помисли си тя безпомощно. Той просто ще възседне коня си и ще се опита да унищожи мъжа, заплашващ нейния живот.
Всичко това бе някакво безумие, недоразумение.
Само че той бе убеден в правотата си — залагаше живота си на карта, и то заради нея.
Бавно се отправи към замъка.
Защо никой не учеше жените да воюват сами, вместо да разчитат единствено на мъжете? Но все пак тази битка не бе нейна битка. Та нали тя нямаше нищо общо с Уеър от Дундрагон? Просто най-неочаквано съдбата я захвърли на пътя му и я сблъска с непозната опасност. Колко несправедливо се бяха стекли събитията за нея!
Но и самата тя не бе справедлива към него. Та нали той я спаси и изпрати Кадар да доведе Селена. А ако не бе склонил да попълни запасите й от шума, сега нямаше да се налага да гони онзи безумец. Само че както тя, така и Уеър бяха жертва на съдбата.
Здрачи се, но него все още го нямаше. Теа се изкачи в кулата със соколите и огледа полето около замъка. На третия връх огънят не гореше. Означаваше ли това, че Ваден вече е тръгнал на лов? Прониза я мразовита тръпка. Тази нощ Уеър можеше да загине. А може би вече бе мъртъв?
Прилоша й и тя притвори очи. Не биваше да се вълнува толкова. Та той бе чужд човек и никога не бе търсил приятелството й. Нещо повече, неведнъж я бе отблъсвал от себе си. Този суров, опитен воин мислеше единствено за битки и за злато.
И въпреки всичко бе досегнал някаква струнка в душата й — тя желаеше да се приближи до него, да го закриля и да му помага. Сили небесни, не биваше да допуска да я обсебват подобни мисли. Селена и предстоящият живот бяха единствените неща, които имаха някакъв смисъл. Бе казала на Кадар, че е себична и сега държеше с цената на всичко да си остане такава.