— Моля? Снизходителен ли казахте?
Той се постара изражението му да не издаде какво мисли.
— Ами да. Кой друг би седял тук дни наред, и то изложен на многознайковщината ти. Кажи ми, кой друг на мое място би изтърпял твоите безкрайни хули? И не забравяй, че си само една жена.
— А вие сте безмозъчен простак, който изобщо не знае как да се държи с човек, който му прави услуга. Не се учудвам, че сте предпочели монашеския живот пред съпружеските задължения. Няма жена на този свят, която да издържи противния ви език.
— Е, всъщност доста жени са приемали езика ми като нещо доста приятно. — Забеляза, че не е разбрала двусмислието, скрито в думите му — поведението на тази жена бе тъй свободно, че той понякога забравяше колко е неопитна. Реши, че е крайно време да спре със закачките. — Но тъй като все пак ти не си от тях, длъжен съм да ти се извиня.
Тя го изгледа изпитателно.
— Искате да ме подразните, нали?
— Нима те дразня? — Той се усмихна. — Ако е така, преставам, за да си свършиш работата по-бързо. Колкото по-бързо приключиш, толкова по-бързо и аз ще се махна най-сетне от този стол.
— Може би… ще се откажа от тази работа.
— Не, няма да се откажеш. — Той бе наясно, че когато Теа се захване с нещо, няма да го остави недовършено. Колкото и противна да й е работата, тя никога нямаше да я захвърли, преди да я приключи. — А освен това такова поведение не съответства на характера ти. Така че, заемай се, за да се освободим и двамата по-бързо.
Теа въздъхна и отново се наведе над сметките. Не след дълго той осъзна, че е забравила напълно за присъствието му. Щеше да остане в това си състояние, докато следващата закачка не я извади от съсредоточеността й. Уеър се облегна удобно на стола и започна да наблюдава постоянно сменящия се израз на лицето й. Живо лице, изразително, интелигентно, будно. През последните дни постоянно се опитваше да отгатне какво се крие зад изражението й.
Бог ми е свидетел, много съм се променил, помисли си той с болка, до този момент никога не обръщаше внимание какво изразява лицето на една жена. Та нали те, жените, служеха единствено за леглото. Макар че бе истински познавач, никога не се интересуваше какво си мислят и дали изобщо нещо им минава през ум.
Но по отношение на Теа той наистина искаше да знае какво става в душата й. Бе жена с безупречен интелект, с темперамент, остър като кинжал. Сам се улавяше, че я дразни единствено за да съзре гневния блясък в очите й, когато преминава в настъпление, за да чуе мнението й, което изстрелваше право в лицето му. Обичаше да я гледа как обръща страниците с енергичните си, но и грациозни движения. Ежедневното стоене на едно място би трябвало буквално да влуди човек като него, но часовете минаваха някак си бързо, и то доста приятно.
Дори прекалено приятно.
Незабавно отхвърли тази мисъл от главата си. Времето, прекарано с нея, представляваше оазис на спокойствието в един безумен свят. Постепенно обаче всичко това щеше вероятно да му омръзне. За щастие вече не представляваше опасност за Теа — злото се бе случило в черничевата горичка.
Търся си извинения, помисли той с погнуса, а всъщност такива не са необходими. Наслаждаваше се на присъствието й. Е, и? Не бе грях човек да харесва разума на една жена вместо тялото й, нали?
Макар че най-охотно би се насладил и на последното.
Стресна се от бездната, пред която бе се изправил. Не биваше да си седи просто така и да рисува във въображението си какво може да предприеме с чаровните форми на Теа. Опита се да потисне вътрешните си импулси, както по време на монашеството си, но изпитва затруднение — все пак междувременно бе се отдал на удоволствия. Бе принуден да седи часове наред срещу жена, от която го делеше единствено една маса, жена, чиито пълни, красиви гърди просто му избождаха очите.
Не мисли за гърдите й. Мисли за лицето, за ума й, за усмивката! Качества, които той бе в състояние да оцени и му доставяха удоволствие от съвсем различен вид.
Внезапно тя вдигна поглед.
— Имате особено изражение на лицето. За какво си мислите в момента?
Той се прозя демонстративно.
— Денят е великолепен и ми е много трудно да го прекарам по принуда на писалищна маса заедно с жена. Всъщност не можеш ли малко да побързаш?
— Какво правиш тук?
Теа вдигна глава. Уеър бе застанал над нея. Тя прибра с ръка кичура, паднал върху очите й и продължи да полива земята около фиданките.
— Нима не виждате? Опитвам се да запазя тези дръвчета живи.
Той смръщи чело.
— Тази сутрин не дойде в залата.
— Да. Събрах конска тор от конюшните и го нахвърлях около младите стволове. — Лицето й се изкриви в гримаса. — Може да се каже, че щях да се чувствам по-добре, ако си бях останала при сметките.