— Не тръгвам на път, за да загина. Искам само да подготвя завръщането на Кадар и на сестра ти.
— И залагате живота си на карта. Вие сте глупав, глупав човек.
— А, значи не само себичен, а и глупав. — Той се отправи към вратата. — Предпочитам да се махна оттук, преди да се превърна в още по-голям изверг.
Той бе решил да тръгне. На сутринта щеше да напусне Дундрагон.
— Почакайте!
Той се спря нерешително.
— Това е безумие — зашепна тревожно тя. — Недейте!
— Заровете са хвърлени — изрече той със запъване. — Наранил съм премного хора. Не бива да причинявам болка и на теб.
После излезе. Теа се разтрепери неудържимо. Прониза я студ, а вътре в нея всичко се сгърчи болезнено — прииска й се да удря, да закрещи безспир. Обзе я желание да го задържи и утеши.
Бе същото чувство, което я връхлетя и предната нощ, но този път то щеше да я подтикне към действие. Обърна се и отправи поглед към планините. Ако той поемеше на път следващата сутрин, може би щеше да срещне смъртта. Загадката, наречена Ваден, бе в състояние да го победи. Защо, защо той не се вслуша в думите й?
Всъщност бе ясно защо. В този момент го разбираше отлично — искаше й се да не се вълнува толкова от съдбата му. Не биваше да се приближава толкова до него! Но можеше ли да стои на разстояние от човека, когото бе приела за приятел? Не, не можеше.
Както не можеше да позволи той да жертва живота си.
Свещта в ръката й трепереше, докато пристъпваше пипнешком по тъмния коридор. Сянката й върху стената изглеждаше крехка и малка. Света Дева Марийо, какво се канеше да стори? Прииска й се веднага да се завтече обратно в стаята си, да се пъхне в леглото и да се покрие презглава. А може би той не бе сам? Съзнателно бе изчакала да удари полунощ, но плътските щения на Уеър бяха големи и не бе изключено все още да не ги е утолил.
Не, нямаше да отстъпи от веднаж взетото решение. Спря пред покоите му, пое дълбоко въздух и разтвори вратата.
— Събудете се! Трябва да поговоря с вас!
— Не съм заспивал. — Уеър седна в леглото и я загледа спокойно как пристъпва в стаята и затваря вратата. — Само че на мен не ми се разговаря. Всичко вече е казано.
Тя установи с облекчение, че в леглото няма жена.
— Сам ли сте?
— Ами, както виждаш.
— А тя ще се върне ли?
— Кой? — Внезапно той осъзна какво има предвид и се усмихна накриво. — Не, днес не съм се любил с жена.
— И защо?
— Е, може пък да съм се върнал към монашеското въздържание.
Тя изпръхтя с насмешка.
— А освен това моите мотиви не те интересуват, нали?
— Интересуват ме, доколкото аз ще бъда тук, когато тя се върне. Положението ми не е от най-леките, но все пак категорично отказвам да споделя постелята ви с друга.
Той се вцепени от изумление.
— Да споделиш какво?
Тя отклони поглед и постави свещника на масата до леглото. Чувстваше се извънредно притеснена — не можеше да си поеме дъх. Извърши необходимото! Облекчението ще настъпи, когато всичко си дойде на мястото. Събу сандалите си съблече дрехата през глава и я остави да падне на пода.
— Направете ми място.
Той не помръдна.
— Какво става? — попита дрезгаво.
— Ясно е за всеки, който не е монах, а вие положително не сте. — Той обаче не й направи място. Теа заобиколи леглото и се мушна под завивките от другата страна. — Не желая кръвта ви да лепне по моите ръце. Съществуват и по-важни неща от това да седиш бездеен и да умуваш как да се предотврати подобно безумие. Именно по този начин аз ще го предотвратя.
— Марш от леглото ми!
— Вземете ме!
Целият, бе стегнат и напълно неподвижен.
— Казах вече, че съм променил намерението си.
— Да, и още в следващия миг ще кажете, че тръгвате, за да избегнете съблазънта, нали? Ако обаче се поддадете на изкушението, няма да съществува причина, поради която да напуснете крепостта. — Той продължаваше да лежи неподвижен и Теа трудно издържаше на напрежението. — Хайде, докоснете ме.
— Не е нужно да жертваш живота си, за да…
— Не жертвам нищо. Само че не ще допусна да ми отнемат нещо, на което държа — живота ми, свободата или каквото и да било. Дойдох тук, защото взех това решение. Желаете тялото ми? Добре, вземете го. Аз не съм като майка си. След съвкуплението ще си остана същата Теа.
— А може и да не стане така — прошепна той. — Имай предвид, че смятам да вложа всичко от себе си, за да не останеш същата.
— За детето ли говорите? — Тя небрежно сви раменете. — Нека оставим решението на Бога. Обичам децата и ще намеря начин да предпазя себе си и малкото от зло.
— Но не и от тамплиерите.
— Те също са хора.