Той вече бе в нея и сякаш я прикова към постелята — изобщо не бе в състояние да се движи. Задъхана, тя просто лежеше, безпомощно вторачена в него.
— Не ме гледай така — изрече той с груб глас. — Вече не мога да се отделя от теб. Не съм виновен, че аз съм този, който… ти дойде при мен. Не бой се, скоро ще свърши.
— Не съм искала от теб да ме пуснеш.
— Така е, но си толкова напрегната, че сигурно изпитваш болка дори когато поемам въздух. Той я изгледа сърдито отгоре надолу. — Казах ти да си вървиш. Сега не ми остава нищо друго, освен да свършваме бързо и после… — Хълбоците му я тласнаха назад.
Болка! Нахлуване! Опън!
— Казах ти! — Той се раздвижи — навътре, навън, отново навътре. Болката отстъпи и отново из тялото й пропълзя познатата й парлива жар. — Защо никога не ме слушаш какво ти казвам?
— Замълчи — прошепна тя. Нещо се зароди… не просто наслада… Почувства се част от нещо по-значимо. Какво удивително преображение. — Нещо става. Не го ли усещаш?
Той спря за миг и погледна надолу към нея. По лицето му пробягаха отблясъци от най-различни чувства. После обаче то отново стана непроницаемо.
— Не. — Прибра косите й към себе си — желаеше да го докосват при всяко движение. А после, после продължи започнатото — бавно и дълбоко. — Това е единствено, което усещам и което има значение! — Посегна, обхвана я отдолу, така, че да поеме изцяло всеки негов тласък. — Не съм ли прав?
Внезапно той я разтърси издъно. Тя задиша тежко и обви раменете му, глуха и сляпа за целия свят. Не бе в състояние да си поеме дъх, мислите се разбягаха от главата й.
Разпъната. Тласък след тласък. Нарастващо очакване.
Всичко в нея копнееше да закрещи, гласът я изостави.
Той и тя в едно. Той бе ритъмът, страстта и… всичко.
— Краят приближава — прошепна Уеър.
Нима я утешаваше? Не биваше да свършва. Не, всъщност по-добре да дойде краят. Повече не можеше да издържа.
Той ускори движенията си, проникваше все по-дълбоко.
Освобождение!
В нея всичко сякаш се взриви и тялото й се изопна докрай.
Полусъзнателно възприе, че той все още се движи. Нима този мъж не разбра, че светът току-що е достигнал гибелта си? Понечи да му го каже, но й попречиха изтощението и изживяният потрес.
Той изкрещя високо и я обхвана още по-здраво.
Все едно. Сега вече и той бе изпитал същото.
— Не биваше да идваш тук — обади се той и я погали по косата. — Не беше разумно.
Колко странно, неговото докосване може да бъде колкото грубовато, толкова и нежно, помисли си тя сякаш в просъница.
— Другояче нямаше да те задържа тук. — Тя се сгуши още по-плътно в него. — Много си голям, не мислиш ли? Както съм легнала до теб, ми се струва, че съм ужасно мъничка…
— Да се надяваме, че решението ти не е било погрешно. Но сега вече е твърде късно. Може би то ще доведе до смъртта ти.
— Чувствам се доста жива. — Всъщност с думите си тя омаловажаваше истината. Никога през живота си не се бе чувствала толкова добре, толкова одухотворена и извисена. Наистина забележително — това просто физическо действие наистина бе в състояние да сътвори такова безгранично щастие. — А ако си ме убил, то е било убийство от страст.
— Не биваше да идваш.
Очевидно тази мисъл не го напускаше. Щеше да дълбае, докато най-накрая удоволствието от мига, опиянението изчезне. Това не биваше да се допуска. Подпряла глава на лакът, тя впи поглед в него.
— А ти смяташ да умуваш и да ме плашиш, докато полудея, така ли? Разбери, дойдох тук, защото ме привличаш и не желая да те видя мъртъв. Аз взех това решение и ти нямаш никаква вина. — Лицето й се изкриви в гримаса. — Макар и да знам, че няма да ми повярваш. Изглежда, обичаш да се обременяваш с угризения на съвестта. Е, аз поне не ще бъда част от товара, който тегне върху ти. И аз самата не понасям веригите — каквито и да са те.
— О, едно дете може да бъде верига. И то каква!
— Да, но то обвързва двама души. Приемам това бреме на драго сърце, така както приемам и връзката между мен и Селена. Не желая да живея сама на този свят. Разликата между робинята и свободната жена е, че свободната има правото на избор — приема или отхвърля. Няма на този свят по-драгоценен дар от този.
— Каква страст излъчваш!
— Не ще позволя да ми се надсмиваш!
— Не ти се надсмивам. Завиждам ти. Отдавна не съм изпитвал истинска страст.
— Света Дево, тогава какво бе онова, което ми се случи току-що? Та ти вършиш всичко с огромна всеотдайност. А ако наистина не можеш да намериш по-мили слова, по-добре замълчи. — Без да се заглежда много-много в удивеното му лице, тя положи глава върху рамото му.