— Виновен съм. Не можеш да промениш нищо… ох! Ухапа ме!
— Крайно време е да млъкнеш!
Той отново загали нежно косата й.
— Премълчаването не променя истината. — Той бе нащрек и се отпусна едва когато се увери, че тя не възнамерява да впие още веднъж зъби в плътта му. — Мъжът е длъжен да признае греховете си и да ги поправи, ако може.
— Преди малко не ми приличаше на човек, който се гласи да поправи този свой грях, извършен спрямо други жени.
— Аз излях семето си в теб. Вярно, опитах се да се въздържа, но не успях… — Той притисна лицето си в нейните коси, а гласът му прозвуча приглушено. — И ще продължа да върша същото, защото моето легло винаги ще те приеме.
— В такъв случай е най-добре да се примириш. — Тя се прозя сънливо. — Както и аз се примирих.
— Примирила си се само защото не знаеш какво…
В този миг тя загуби окончателно търпение, пресегна се надолу и го обхвана здраво.
— А сега или ще замълчиш, или…
— Както кажеш — предаде се той.
Тя отпусна хватката си.
Той въздъхна облекчено.
— Ти си жена, лишена от всякакъв свян и нежност. Една дама не докосва тази част на мъжкото тяло без специална покана, че и толкова грубо отгоре на всичко.
— А ти пък си своенравно чудовище, което изобщо и не мисли за такива неща като нежност и благост.
Той се разсмя.
— Да знаеш само колко си права! Ти наистина успя насила да ме принудиш да ти обърна внимание. Но недей го прави отново! — добави той с предупредителен тон.
Теа не отговори. Не възнамеряваше да се държи по начин, който й бе органически чужд, а освен това не й бе до спорове.
Той помълча известно време.
— Ние… си подхождаме.
— Първоначално бях на противното мнение.
— Не, искам да кажа… — Той я пусна и се извъртя на една страна. — Не, всъщност не знам какво точно исках да кажа. Вероятно нищо особено. А сега заспивай.
Прииска й се той отново да я прегърне. Първоначално остана неподвижна, но не след дълго се приближи към него, прехвърли ръка през средата на тялото му и притисна гръд към гърба му. Така бе по-добре. Не както малко преди това, но бе доволна.
— Ей, какво правиш?
— Така ми харесва и тъй като вече си наясно, че ми липсва финес, то… — Тя отърка буза в плешката му. — И не се обръщай. Защото има опасност да ме премажеш.
— На теб не може да ти се случи нищо. — Той се поколеба за миг, но след това все пак се обърна и я взе в прегръдките си. — А сега ще заспиш ли най-сетне.
— Да. — В просъница тя се сгуши в него. — Сега се чувствам по-сигурна… не обичам да съм сама.
Сега се чувствам по-сигурна.
Но това усещане бе лъжливо. Тя никога нямаше да бъде в безопасност — той осъзнаваше, че вината е негова. Взе си онова, което тя му даде против волята си, и от този миг нататък опасността нарастваше и ставаше по-осезаема от всякога.
Боже милостиви, какво друго можеше да стори? Та той я желаеше още от самото начало, а през последните седмици едва сдържаше копнежа си. Трябваше да се пребори още веднаж със себе си! Длъжен бе просто да я вдигне на ръце, да я занесе в стаята й и да заключи вратата. Та тя бе само една слаба жена. Неведнъж забравяше този факт, когато тя се възпротивяваше енергично на действията му — на словата му със слова, на волята му с ответна воля. А сега спеше в прегръдките му, мъничка, крехка като дете.
И все пак това дете бе жената, която облада. Тя му се отдаде със страст, която не бе срещал у други до този миг.
Пожела я отново. Достатъчно бе да си припомни как тя издържа на проникването, да си представи тихия й писък в мига, в който… Реши да прогони спомена. Моментът не бе подходящ. Остави я да почива, каза си. Та тя бе девствена и…
Сили небесни, не се бе отнесъл към нея като към девствена жена. Тя заслужаваше нещо по-добро от недружелюбните му погледи и грубоватите му обвинения. Всъщност какво ли знаеше той за девствениците? Тя трябваше да стои по-далеч от него.
Осъзнаваше, че не се е държал порядъчно с нея. Затова й приписваше вината — не бе никак приятно да я потърсиш в себе си, да признаеш, че не си способен да овладееш страстите си.
Но може би все още не бе късно! Може би тя не бе забременяла! Все още бе в състояние да постъпи като рицар и да обяви, че ще остане в Дундрагон и не ще излага живота си на риск, а тя няма нужда да идва в леглото му.
Само че всичко това е една голяма лъжа, помисли си той с горчивина. Изглежда, бе забравил напълно що е чест. Бе обсебен — от страст, лудост и неистовия стремеж да се възползва от всеки миг, преди да му я отнемат. Осъзнаваше едно-единствено нещо: Щеше да я люби винаги, когато тя го допуснеше до себе си.