— Скоро. Но няма нужда да бързаме толкова. Сестра ми е уморена от дългата езда, а очакваме също и товар коприна от Акко, трябва да сме тук, когато пристигне.
Ясмин успя да сподави нетърпението си.
— Не бива да се бавите много. — При тези думи тя се отдалечи.
Селена я проследи с поглед, след което отново се обърна към Теа.
— Нима тази жена иска ти да си тръгнеш?
— Обещах й работа веднага щом създадем собствена работилница. Постепенно ще започнеш да я харесваш, убедена съм.
Така както я хареса и самата Теа. С течение на времето бе почувствала симпатия към всички тези странни обитатели на Дундрагон — Ясмин, Абдул, дори и към Таса. А и Харун…
Болката се обади отново и трябваше да я прогони. Животът й на това място приключваше. Най-добре да не мисли за нищо друго, освен за бъдещите си планове. Дръпна вратата към стаята. Крилата на прозорците все още бяха разтворени, а хладното, тъй познато помещение ухаеше на чисто.
— Много е голяма — зашепна Селена, а очите й се разшириха. — И всичко това е твое, така ли?
— Тук нищо не ми принадлежи. И на мен ми харесва, но замъците не са място за нас. — Внезапно се отправи с бързи крачки към прозореца. — В Дамаск ще потърсим нещо не дотам голямо и изискано. — Погледна навън към поляната, на която двамата с Уеър се бяха отдали тъй страстно на любовта си. Колко ли време трябваше да отмине, за да забрави изпитаната наслада?
— Какво ще правиш с коприната, която ти донесох? — попита Селена. — Някоя туника ли ще започнеш?
Колко бе неразумна и слаба. Сега вече нейна основна цел ставаше да закърпи в едно всички болезнени, разнищени краища на живота си, след което отново да поеме по своя път. Затвори силно прозореца и го зарези.
— Не, няма да бъде туника. Ще ушия знаме.
Леглото е запазило аромата на Теа, помисли си Уеър, загубен в тъмнината. Мирише на лимони и на женското ухание, което си бе само нейно. Той го вдъхна дълбоко, за да го съхрани. И сто години да преживееше, щеше да помни този аромат.
Но изгледите не бяха благоприятни. Съдбата го бе пощадила достатъчно дълго. Ако имаше късмет, щеше да изживее най-много още една година — всеки един ден от нея представляваше дар от Бога.
Теа също бе дар — красива, вярна, изпълнена с жизненост. Дар, който бе приел веднаж, а сега бе принуден да върне обратно.
Не!
Той се бореше със затворени очи срещу своята непримиримост. Знаеше, че този миг ще настъпи един ден, но не бе предполагал колко ще му е трудно. Не биваше да се поддава на подтика да протегне ръка, да я задържи и никога да не я изпуска.
Поне още веднаж! Нима е престъпление да се слее с нея още един-единствен път, преди да го напусне?
Господи, каква несправедливост! А той просто лежеше и душеше аромата й като някое момченце, преспало с първата жена в живота си! Остави я да си върви, глупако!
Остави я да намери сигурно убежище!
Позволи й да живее!
— Недей да правиш така! — Кадар пое кофата от ръцете на Теа и отвори вратата. — Остави това на прислугата. — Погледът му се спря на младите дръвчета. — Учудих се много, когато Селена ми каза, че на това място израства нещо ново.
— Нима сте се срещали тази сутрин?
— Направих груба грешка — обещах да й покажа соколите си. Още не бях свършил със закуската, и тя вече тропаше на вратата.
— Такава е, няма търпение да види птиците. — Теа тръгна по пътеката. — Но любопитството й се простира и върху всичко останало. Днес например се канех да започна с везмото и да предоставя на Ясмин да се погрижи за дръвчетата, вместо това обаче я помолих да разведе Селена из замъка. А везмото мога да започна и следобед. — Тя хвърли бърз поглед към него. — Защо толкова се учудваш, че сме засадили дръвчетата? Да се отглеждат копринени буби е доходоносна дейност.
— Да, в Константинопол се уверих, че си права. Само че Уеър не е човек с търговски нюх.
— Има благородници, които се занимават с търговия.
— Уеър не е човек, които ще се задоволи с половинчати знания.
Тя вдигна рамене.
— Сигурно се заблуждаваш. Той предложи да засадим тези дръвчета тук.
— Наистина ли? — промърмори Кадар. — Странно.
— Защо странно? — Спря пред първия ствол и взе обратно водата. — Желанието му ми се стори съвсем разумно.
— Само защото коприната те заслепява и помътнява разсъдъка ти. — Лицето му се изкриви в гримаса. — В градината на Николас видях как хиляди гъсеници поглъщат листата на черничевите дървета. Бих казал, че гледката не бе особено апетитна.
— Да, но помисли само — тези гъсеници вършат истински чудеса.
— Предпочитам да гледам коприната, а не начина, по който се произвежда. — Кадар се загледа как тя полива дървото и продължи: — И така, виждам, че се чувстваш добре.