— Разбира се, не ми ли личи?
— О, да. Споделям мнението на Селена. Ти… някак цъфтиш!
Тя отклони поглед встрани.
— Благодаря ти, че си се погрижил за сестра ми. Вероятно се досещаш какво означава това за мен.
— Нали ти казах още в началото, че ще се погрижа за нея. — Той се усмихна. — Уеър също ме увери, че и ти си изпълнила молбата ми.
— Той какво каза точно?
Кадар не отговори веднага — тя усещаше погледа му върху извърнатото си лице.
— Е, само, че сте се опознали по-добре. — Последва пауза. — Нима има нещо друго за казване?
Очевидно Уеър не му бе споменал нищо за съществуващата между тях връзка. Но Кадар щеше непременно да научи истината от прислугата. Самата тя не можеше да си наложи да му се довери.
— Не, нищо друго. — Отиде до следващото дръвче. — Трябва да знаеш, че задачата, която ми постави, не бе от лесните.
— Да доведа Селена също не бе лесно. Но ние двамата все пак успяхме да осъществим намеренията си и всичко е наред. Нали?
Тя кимна.
— А установим ли се в Дамаск, ще бъде още по-добре.
— Ах, да, Дамаск. Кога смяташ да поемеш на път?
— Тук имам още работа, която ще ми отнеме най-много месец. След това можем вече да тръгваме.
— Каква е тази работа?
— Обещах на лорд Уеър да му извеза знаме. Ето защо не мога да тръгна по-рано.
— Един месец не е много за такава работа.
— Ще се справя. Заловя ли се с нещо, преследвам го докрай.
— Съвършено вярно! — Внезапно той се замисли. — Защо път точно Дамаск? Няма ли и други подходящи места?
Тя поклати глава.
— Мислих за много градове, преди да се спра на Дамаск. Той е известен търговски град и там ценят изисканите бродерии. На друго място няма да имаме изгледи за успех.
— Разбирам. — Младежът мълча докато стигнаха следващото дърво. — Според Уеър обаче за вас Дамаск може да се окаже опасно място.
— О, градът е твърде голям и две жени лесно могат да се скрият. Смятам да поема този риск.
— А Уеър дали ще се съгласи?
— Свободен човек съм и взимам решенията си сама.
— Е, да, сега не си струва да спорим по този въпрос, нали първо трябва да извезеш знамето си. А какъв ще е гербът? Имаш ли готов образ в главата си? Например огнедишащ змей или пък бик — символът на упоритостта? И двете подхождат на нашия Уеър.
— Той твърди, че е съгласен на всичко. Ще нахвърлям първите скици и идеята ще ме споходи сама. Както винаги досега.
— Вдъхновението от небето ли ти пада? — подразни я той.
Не отвърна на усмивката му.
— Не зная откъде идва, но съм убедена, че нещо витае във въздуха. Майка ми веднаж спомена, че така било при всички творци. Сядам с перото и нещо ми нашепва какво да рисувам. После иглата следва напътствията. Това е.
— Нашепва ли ти?
— Е, не е точно шепот. Просто е в главата ми…
Тя разпери безпомощно ръце, забелязала, че обяснението й куца.
— Или в сърцето. Не знам… но то е там. И винаги създава нещо красиво. Нима все пак това е най-важното?
— Не мога да си представя нищо по-важно на този свят — отговори тихо Кадар. — Много ми е интересно какво ще излезе от това знаме. — Той се поклони. — Сега обаче трябва да ида при Уеър. Вчера нямахме възможност да поговорим истински. Ще се видим ли на масата?
Теа кимна утвърдително и той си тръгна.
Проследи с поглед как се отдалечава и я обзе някакво неприятно усещане. Той подхвърли някои въпроси и събуди в нея несигурност относно неща, които винаги бе смятала за ясни. Но не биваше да се учудва — такъв си беше стилът на Кадар, да поставя под съмнение всекиго и всичко. А новите чувства, тъй чужди за нея, я изпълваха с такава сила, че не бе особено трудно да се смути.
В крайна сметка всичко това не бе от значение. Дърветата бяха тук и укрепваха. Уеър можеше да прави с тях каквото поиска. От следващия ден за поливането им щеше да се грижи Ясмин, а тя самата щеше да съсредоточи всичките си сили върху знамето.
Горд, красив пряпорец, възвисяващ душата, будещ спомени за…
За кого, за нея ли? Нима съм толкова суетна, запита се тя. Та нали спомените се пораждаха от човешката душа, а не от някакво си знаме? Тя например не се нуждаеше от никакво знаме, за да запази спомена за Уеър. Щеше да го помни цял…
Всемогъщи Боже, нека тези спомени избледнеят по-бързо. Остави ми сладостта и нека съжалението изчезне!
Уеър щеше да изпита истинска мъка. Защото ако в утробата й се бе зародил нов живот, тя щеше да го долови. Уви, не бе в състояние да го дари с единственото, което той искаше от нея.
Можеше друго — да му остави частица от таланта си. Щеше да изчисти сърцето си от всичко излишно и да остави в него единствено вдъхновението и мисълта за този мъж. И щеше да го дари с най-великолепното от всички бойни знамена!