— Тръгваш ли с мен или предпочиташ да останеш тук?
— Държиш да ми спестиш драмата, която ще настъпи, така ли? — Кадар вдигна рамене. — Аз обичам да пътувам. А и независимо дали съм се скрил от гнева им или не, обвинението към мен остава да тежи. Не смяташ ли все пак да й кажеш закъде ще пътуваме?
— Не, така тя би приела нещата много по-трудно.
Лицето на Кадар се изкриви в гримаса.
— Впрочем, ние също.
Уеър не оспори извода на Кадар.
— Когато свикне с новата си среда, ще бъде доволна.
— Спести си доводите за нея… и за себе си. — Кадар тръгна през двора. — Искам да съобщя на Абдул за нашите намерения. Предполагам, че този път ще ни придружи, нали?
Уеър кимна.
— Да, може да се наложи да използваме един отряд за отвличане на вниманието.
— Как мислиш, Ваден дали ни е следвал?
— Не мисля, а знам, че е така.
— В такъв случай той ще продължи да ни следи. По какъв начин смяташ да прикриеш целта си от него?
— Стигнем ли там, вече няма да е от значение дали Ваден знае къде се намира Теа. Там тя ще е на по-безопасно място, отколкото в Дундрагон.
— Винаги си твърдял, че Ваден е в състояние да се промъкне във всяка крепост. Нали затова факлите горяха при теб по цели нощи?
— Да, но този път ще му се наложи първо да отстрани мен. — Ъгълчетата на устните му се разтегнаха в подобие на усмивка. — А ако това се случи, убеден съм, че ще долетиш като някой от соколите си, за да я спасиш.
— Ако изобщо някога си възвърне доверието в мен.
— Ще го възвърне — Той, Уеър, бе човекът, на когото Теа никога вече нямаше да повярва.
— В крайна сметка ще вземеш да надживееш всички ни. Все пак този Ваден не може да е толкова опасен, колкото твърдиш.
— Така ли мислиш? Обзалагам се, че ще сложи в джоба си твоя старец от планината.
— Нека се надяваме никога да не се стига до подобни сравнения. Когато ти нахлу в неговите селения, той бе, съвсем меко казано, недоволен. Едва успях да те скрия на сигурно място — защото той вече бе изпратил един от своите убийци — асасини да ти пререже гръкляна. — Кадар въздъхна тежко. — Откъде можех да зная какви затруднения ще ми създадеш.
— Все още можеш да се завърнеш при него. Прекрасна идея, нали?
— Предлагаш ми да понасям около себе си орда коварни убийци, вместо яка стена от храбри бойци, така ли? — Кадар поклати глава. — Ти никога ли не се отказваш от намеренията си?
— Не. — Не биваше да пропусне възможността да я спаси. Независимо от цената, която трябваше да плати. — Предай на Абдул на разсъмване да оседлае конете!
— Събуждай се! Тръгваме за Дамаск, Теа! — Селена скочи от леглото и затанцува весело в кръг. — Нощта свърши!
Все още сънена, Теа отвори очи.
— За Дамаск ли каза?
— Лорд Уеър се завърна. Утре в ранни зори поемаме на път. Трябва да си стегнем багажа.
Погледът на Теа се спря върху сгънатото знаме на масата.
— Не можем да тръгнем. Та аз още не съм…
— Ще го обшиеш по-късно и ще му го изпратиш. — Лицето на Селена сияеше от радост. — Дамаск, Теа. Започва… новият живот!
Теа буквално не усещаше главата си — сякаш бе напълнена с памук. Разтърси я няколко пъти, за да й се прояснят мислите.
— Какво има? Не се ли вълнуваш?
— Разбира се, че се вълнувам. Но все още спя. — Прегърна сестра си, след което бавно се поизправи и седна в леглото. Колко безсилна се чувстваше… Все още не бе я напуснало усещането за празнота, което я връхлетя, след като привърши работата по знамето. — Не знам защо се чувствам като пребита.
Селена сбърчи нос.
— Защото не спа цели три седмици. — Подскочи към сестра си и я изправи на крака. — Сега обаче трябва да се събудиш. Има много работа. С кое да започнем?
— Ясмин да приготви вода за къпане. — Замисли се трескаво. — А ти се погрижи бубите да имат достатъчно листа за из път.
Селена кимна и излетя от стаята.
Може би вечерта щеше да успее да подшие знамето. Не, по-важно бе да обясни на Ясмин и Таса как точно да се грижат за дърветата. Вероятно Селена бе права. Можеше да изпрати знамето на Уеър, след като се установяха в Дамаск.
Само че тя не желаеше да му го изпраща. Трябваше да присъства в мига, в който той ще поеме творението й в ръцете си.
Разбира се, тя започна работа с мисъл както за него, така и за себе си. А после… после знамето буквално я обсеби.
Мисълта за Уеър също я бе обсебила. Внезапно тя сякаш се зарадва от тази вътрешна пустота, която щеше да притъпи болката от болезнената раздяла.
Приглади косата си назад. Сега не биваше да мисли повече за Уеър. Защото ако той останеше в съзнанието й, желаното замайване можеше и да се изпари. Трябваше да се подготви за пътуването, което много скоро щеше да я отдели от него.