— Готов съм да се обзаложа, че той ще накара ветрилата на дамите да щракнат. Той ми разказа как по време на жътва стигнал почти до дуел заради една дама от колониите. Една дъщеря на корабостроител му хвърлила око и това не се харесало на ухажора й.
— Сигурна съм, че е имала нужда от очила — промърмори Марджъри едва чуто.
Тя тръгна към масата, взе купчинка писма и се обърна към шкафа, в който ги разпределяха. Преградите за лични писма, написани върху напарфюмирана хартия с много тънки букви, деляха официални документи върху тежък пергамент с фантастични печати. Списанието „Джентълменс Куотърли“ беше присъединено към „Крул Стрийт Джърнъл“ и Календара с конните надбягвания. Шум от плъзгаща се по дърво хартия и дрънчене на монети в пликове изпълни стаята.
„Толкова много работа — мислеше си тя — за толкова малко възнаграждение.“ Огледа момчетата, те бяха отдадени на задълженията си. Тези младежи щяха да имат шанс в живота си, докато тя е управителка на станцията в Бат. Като се сети за опасните последици от обира, каза:
— Господа.
— Внимание — заяви Алберт.
Те застанаха мирно с доверчиви лица, обърнати към нея.
— Трябва да запазим обира в тайна. Ако Тобаяс Пондз или някой друг научи за злополуката с Таг…
— Никой от нас няма да разказва за това, милейди — каза Алберт.
— Всеки, който изпусне дума, ще трябва да отговаря пред мен. Разбрахте ли, момчета?
Те кимнаха, отворили широко очи. С ъгълчето на окото си Марджъри забеляза Алберт да поглежда отново към часовника. Вината се събра в ъгълчетата на юношеските му устни.
— Лорд Блейк каза, че си му оказал голяма помощ при залавянето на Клод Дрюмон — каза тя.
— Дадохме на този негодник възможност да вкуси от кралското правосъдие — той се усмихна накриво.
Този израз също напомняше за лорд Блейк. Нямаше полза от величаенето на герои. Тези момчета трябваше да разберат, че лорд Блейк беше просто човек. Тя не искаше къщата й да бъде пълна с тъжни физиономии, когато той си заминеше.
— Разбрах, че господин Дрюмон имал жесток десен удар.
— Дрюмон изобщо не е докосвал капитана — сви рамене Алберт.
Капитанът! Ако не направеше нещо, тези впечатлителни момчета щяха скоро да пеят балади за нейния заблуден ухажор.
— Ударил го е! Лорд Блейк има конци на бузата си за доказателство.
— Имате предвид белега на лицето му? — попита Алберт с тънкото си гласче.
— Да. Резултат от жестокия десен удар на Дрюмон, надявам се.
— Той има доказателства, за да ви обори, милейди — момчето хвърли един брой от „Джентълменс Куотърли“ на масата. — Този Дрюмон нямаше никакъв шанс да отговори на удара. Капитанът се подхлъзна на леда навън и си сцепи бузата върху изтривалката за обувки.
Ръката на Марджъри замръзна.
— Какво?
Алберт каза през рамото си:
— Не е ли така, Камбър?
Камбър застана неподвижно. Пухкавите му пръстчета бяха омотани в кълбо връв.
— Алберт каза истината, милейди. Видях със собствените си очи.
Жесток десен удар значи. Този лукав дявол! Сети се, че се беше тормозила заради това, че е пострадал, за да я защити. Той я беше излъгал, за да предизвика състраданието й, а след това я беше изиграл, за да получи благодарността й. Как можа да бъде толкова лековерна?
Парен каша духа. Може би дори не му дължеше запазването на гордостта му.
— Капитанът ви е излъгал? — Алберт я погледна като гладно дете, надничащо през прозореца на някоя сладкарница.
Тя не можеше да го разочарова.
— Не, капитанът не ме е излъгал. Той ме обори с доказателства, както ти ми каза.
Той подръпна нагоре панталоните си.
— Добре тогава — каза, като изимитира любимото изражение на Таг.
Тя нямаше да ходи в Уилтшър. Не трябваше да се отнася почтено с един лъжец. След като взе това решение, отново се върна към задълженията си.
Но с наближаване края на вечерта гневът й нарастваше. Искаше й се да разхвърля списанията из стаята и да накъса на парчета формулярите на конните надбягвания. Смутена от мисълта за такава бурна реакция, тя се опита да уталожи яростта си. Накъсването на любовни писма и търговски каталози не беше разрешение. Но все пак продължи да хвърля писмата в преградите с по-голяма сила, отколкото бе необходима, и да връзва връзките с писма толкова здраво, че канапът набразди пликовете.
Тя си представи Блейк Честърфийлд да крачи наперено в изпълнената с хора бална зала доволен, че я беше направил на глупачка. Очакваше от нея да се хвърли в обятията му и да танцува с него цяла нощ. Погледна часовника. Беше седем и половина. Гневът й се охлади. Тя щеше да даде на лорд Блейк Честърфийлд добър урок. Какво по-подходящо място от балната зала в Уилтшър в петък вечерта? А кой можеше да бъде по-добър съучастник от „краля“ на Бат?