— Ще те оженим! — обади се глас.
Дамите се закискаха злокобно:
— Точно така! Ще те оженим за леля Гица!
Полковник о.з. Храбров настръхна. Той отлично разбираше, че тия фурии не само са в състояние да разрушат стадиона, но и като нищо могат да го оженят за леля Гица, която бе уморила досега трима мъже. Той реши да приложи по-гъвкава тактика:
— Слушайте, жени! — каза той. — Ние, военните, сме кавалери и затова ще ви говоря по кавалерски. Вярно, момчето може да е в лагер-школа. И какво от това? Там то ще има легло, храна, възпитатели, треньори. Знаете ли къде живее Тото? В сутерена при оня пияница Петко Бояджията, а напоследък спеше в Бункера. Да! Освен това моят отбор има нужда от млада смяна и…
— Полковниче от запаса! — прекъсна словоизлиянията му леля Гица. — Ако е за гледане на деца, ние знаем по-добре от тебе, как става това. А ПЛИСКА да си търси попълнение другаде! Ние нашите редутабли си не даваме! Това е! И ако до довечера двайсет и един часа нула-нула не ни доведеш момчето, лошо те чака! Сбогом!
Жените се обърнаха и излязоха.
Вторият удар върху враговете на ККДЖЗЗМФ бе нанесен по много по-жесток начин.
Връщайки се от телевизията, другарят Антон Антонов минаваше покрай кооперация „Лале“ и си свиркаше, доволен, че е успял да напише две страници от сценария за съвременната младеж. Неочаквано над него се изля ниагарски водопад. Той изхълца и побягна, но втори поток го накваси окончателно и го превърна в жалко подобие на режисьор. В следващия миг от един вход се подаде нежна ръка с маникюрирани пръсти, сграбчи го за яката и го издърпа в коридора.
Другарят Антон Антонов се видя в двора на „Лале“, заобиколен от другарките на ККДЖЗЗМФ, безмилостни като членки на Великата инквизиция.
— Какво зззначи това? — опита се да извика другарят Антон Антонов, но от устата му излезе жалко писукане.
— Отвличане! — спокойно отвърна леля Гица.
— Това е незаконно! — закрещя другарят Антон Антонов и кихна. — Вие нямате право да отвличате невинни граждани! Това е бандитизъм, заклеймен от Хартата за правата на човека!
— А не е ли бандитизъм да отвличате нашите пилета във вашия невзрачен ЖСК СЛАВА? — обади се доктор Веса.
— Никой никого не е отвличал! Возихме го на локомотив и той остана. Доброволно! Напълно доброволно!
— Стига приказки! — прекъсна го леля Гица. — Нямаме време за разправии. Режисьоре, чуй нашите условия! Сега ти ще напишеш писмо до ЖСК СЛАВА и ще поискаш най-късно до двайсет и един часа нула-нула да освободят Влади Ракетата и да го доведат при нас. Писмото ще предадем ние, а ти ще останеш тук като заложник. И докато не притиснем момчето до сърцето си, ти няма да видиш бял свят! Това е! Казах! Жени, приберете го!
И докато осъзнае какво става, другарят Антон Антонов биде грабнат от осем чифта нежни ръце с маникюрирани нокти и натикан в бараката за въглища. Катинарът щракна. Пред вратата застана на пост една ДЖЗЗМФ с дебела точилка в ръка.
Третата схватка се разрази между само една ДЖЗЗМФ и един представител на четиристранния пакт и стана така:
Горда от постигнатото в борбата с похитителите на редутабли, доктор Веса побърза да се прибере в къщи. Но още с влизането си в хола, тя усети нещо нередно. Старшина Марко седеше изпъчен пред масата и се усмихваше с победоносен вид.
— Къде е Митко? — попита тя. — Мина ли му коремът?
— Нищо му няма — каза той. — Нищо! Юнак е нашият Пеле!
Тя влезе при децата. И дъхът й се пресече.
Познатата малка стая с двете легла, масичката, аптечната, етажерката не бе същата. Стените й бяха облепени с лозунги като САМО БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ!, БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ, ВОДИ НИ КЪМ СИЯЙНИТЕ ВЪРХОВЕ НА СПОРТА!, етажерката бе покрита с цветни фотографии на Бонди, Меци, Раби и други играчи от поменатия отбор, над аптечната се извисяваше виолетовият флаг на същия отбор…
А на пода, облечен във формата на въпросния отбор, седеше Митко Пеле и бърникаше един огромен барабанлия револвер със седефена дръжка.
Доктор Веса не можа да изпищи — гласът й бе заглъхнал от ужас, но намери сили в себе си да се наведе, да грабне револвера, да смъкне виолетовия флаг и да изскочи навън. Тук вече гласът й се върна:
— Какво значи това? Какво е това безобразие?
Старшина Марко изчака спокойно, усмихна се състрадателно, взе револвера от ръката й, насочи го към гърдите си и дръпна спусъка. Изстрел не последва.
— Виждаш ли? — рече той. — Напразно викаш, докторе! Това е пищовът на дядо Марко от хайдушко време. Не стреля. Патрони няма за него. Нека си поиграе детето.