— Всеки празен пистолет стреля веднъж на сто години! — продължи да вика доктор Веса. — Забранявам ти да го даваш на децата! Забранявам ти! — Тя размаха виолетовия флаг. — А това какво е?
— Не знаеш ли? — Старшина Марко невинно вдигна клепачи. — Това е знамето на БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ.
— Какво търси то в стаята на децата?
— Ами че… тяхно си е… На Митко. Митко си е вече наш…
— Ваш?! И откога, моля?
— Ами че, кажи-речи от половин час.
— Тъй значи! Докато ние, жените, спасяваме нашите рожби от попълзновенията на чуждата агентура, врагът се е барикадирал в собствения ми дом и похищава собственото ми дете! Майчице, докъде стигнахме! — И заплака. Заплака с едри и горчиви сълзи.
Старшина Марко никак не понася, сълзи.
— Недей, докторе! — прошепна той и погали жена си по черната коса. — Недей да плачеш! Бива ли? За такава дреболия?
Но докторицата продължаваше да ридае с пълното съзнание, че най-силното й оръжие в борбата с вътрешната агентура са сълзите.
Развръзката на тази трета схватка дойде бързо. Старшина Марко влезе в детската стая, прибра всички лозунги, снимки, флагове и форми и ги хвърли в кофата за смет…
Малко по-късно в махалата се появиха невиждани патрули: жени с червени ленти на ръкавите и на лентите надпис ОТРЯДНИЦИ НА ККДЖЗЗМФ. Те кръстосваха улици, площади и паркове, взираха се в лицата на минувачите и понякога даже ги спираха, за да проверят документите им…
Специален патрул сновеше пред бараката на кооперация „Лале“, откъдето от време на време долиташе жалното кихане на другаря Антон Антонов.
Малко преди двайсет и един часа нула-нула пред Бункера спря джип. От него слезе полковник о.з. Храбров, следван от Тото Тотото с разкошния ковбойски колан на пояса. Двамата влязоха в подземието, където чакаше щабът на ККДЖЗЗМФ в пълен състав.
— Аха, ето ви най-после! — рече леля Гица, като погледна часовника си. — Девет без пет! Тъкмо щяхме да тръгнем да ви търсим.
О.з. Храбров бутна напред Тото и мрачно продума:
— Ето го! Предавам ви го жив и здрав. Но ви предупреждавам, че това няма да ви се размине така лесно и че…
Леля Гица заплашително скръсти ръце на гърди. Полковникът о.з. благоразумно отстъпи, излезе, метна се в джипа и хукна към кварталния клуб, за да разкаже на всеослушание как проклетите жени в махалата пречат на развитието на националния футбол.
В девет часа без две минути в Бункера се появиха познатите от юбилейното тържество железничари. Помежду им стоеше Влади Ракетата, хванал за кормилото разкошен велосипед.
— Гражданки! — казаха басово железничарите. — Получихме вашия ултиматум и заявяваме, че отстъпваме пред грубото насилие. Къде е нашият уважаем почетен член, другарят Антон Антонов?
— Жени, доведете го! — заповяда леля Гица.
Баба Зора и доктор Веса изскочиха навън, едва сдържайки смеха си.
Погълнат от колелото, Влади не обръщаше внимание на нищо наоколо. Той опипваше лъскавите спици, звънкаше със звънчето, стягаше и отпускаше спирачките. До него железничарите мълчаливо чакаха.
Чу се кихане, пъшкаме, охкане и в Бункера влезе другарят Антон Антонов, мокър, смачкан, със зачервен нос.
— Можете да си го приберете! — каза студено леля Гица на железничарите. — А момчето остава тук.
Железничарите повдигнаха рамене в знак, че и тук отстъпват пред насилието, и посегнаха към колелото, но Влади рязко го дръпна назад.
— Дай го! — рекоха железничарите. — Велосипедът е зачислен на отбора.
Влади не искаше и да чуе да връща колелото и яростно го дърпаше към себе си.
— Остави им това ръждясало желязо! — подхвърли презрително леля Гица. — Ние ще ти купим по-хубаво!
— А може ли с мотор? — попита Влади.
— С ракета, ако искаш!
Тогава Влади пусна колелото и железничарите побързаха да се измъкнат. Вече на прага режисьорът кихна, обърна се и хремаво проплака:
— А сега аз ще хвана бронхопневмония и няма да мога да довърша филма си навреме.
— Много важно! — обади се женски глас.
— Важно е, важно! Българската телевизия ще загуби един шедьовър! Освен това мога и да умра! — И кихна.
— Иди при доктор Веса, тя ще те излекува! — изсмя се жестоко друг женски глас.
Като видя, че от тия майки няма да получи никакво майчинско съчувствие, другарят Антон Антонов се изсекна в мократа си кърпа, драматично въздъхна, обърна се и тръгна, последван от железничарите с велосипеда.