Нора Робъртс
Гола в смъртта
Глава първа
Събуди се по тъмно. През процепите на щорите се прокрадваше избледняващият утринен здрач и хвърляше коси тъмни ивици върху леглото. Изпита усещането, че се събужда в килия.
За миг, докато се отърсваше от съня, остана да лежи там трепереща, впримчена. След десет години служба в полицията Ив все още сънуваше.
Преди шест часа бе убила един мъж и бе наблюдавала как смъртта пропълзява в очите му. Не за пръв път извършваше убийство, нито го сънуваше за пръв път. Научила се бе да действа решително и да отговаря за последствията.
Но всъщност детето не й даваше покой. Детето, което не бе успяла да спаси, защото не пристигна навреме. Детето, чиито писъци отекваха в съня й, примесени с нейните.
Цялото в кръв, мислеше си Ив, докато бършеше с ръце потта от лицето си. Такова малко момиченце, а толкова много кръв. Но тя знаеше, че трябва да престане да мисли за това.
Според стандартната процедура в отдела, Ив трябваше да прекара сутринта в залата за проверка. Всеки полицай, който беше стрелял с оръжието си и това бе довело до отнемане на човешки живот, задължително преминаваше през проверка на емоционалното и психичното състояние, преди отново да поеме задълженията си. Ив не гледаше сериозно на тези тестове.
Щеше да ги преметне, както бе правила и по-рано.
Щом се надигна, лампите по тавана автоматично промениха ъгъла си и осветиха пътя й към банята. Тя трепна, когато видя отражението си. Очите й — подпухнали от недоспиване, а кожата — бледа, почти като на труповете, които бе оставила на съдебните лекари.
Спря да мисли за това и влезе под душа, прозявайки се.
— Пълен капацитет, температура трийсет и осем градуса — каза тя, премести се и струята плисна право в лицето й.
Парата я обгърна и докато премисляше събитията от изминалата нощ, апатично се покри с пяна. Трябваше да се яви в залата за проверка чак в девет часа и през следващите три часа щеше да се успокои и напълно да заличи съня от съзнанието си.
Машината често долавяше и най-незначителните съмнения, дори следи от разкаяние, а това означаваше, че ще последва втори, и то по-напрегнат, тест с машините и работещите с тях техници.
Ив нямаше намерение да се откъсва от работата си за повече от двайсет и четири часа.
Навлече една домашна роба, влезе в кухнята и програмира автоготвача за кафе — черно, и филийка — леко препечена. През прозореца проникваше силното бучене на въздушните транспортни средства, които пренасяха ранните пътници до офисите, а тези от нощната смяна — у дома. Беше харесала този апартамент още преди години, защото се намираше на място със силно натоварено въздушно и наземно движение, а пък тя обичаше шума и тълпите. Прозя се още веднъж, погледна през прозореца и проследи с очи гърмящия полет на един поостарял еърбъс, натоварен с хора, които нямаха късмета да работят в центъра или на собствените си компютри, чрез които обслужваха работните си места.
Извика „Ню Йорк Таймс“ на екрана и прехвърли заглавията, докато синтетичният кофеин мобилизираше организма й. Автоготвачът бе прегорил отново филията й, но тя все пак я изяде, с неясната мисъл, че трябва да поръча резервна част за машината.
Мръщеше се над една статия относно масовата забрана на дроидни кокершпаньоли, когато се появи съобщение за повикване. Ив превключи в режим на връзка и на екрана цъфна лицето на шефа й.
— Шефе.
— Лейтенант — кимна й той енергично и изгледа все още мократа й коса и сънения й поглед. — Инцидент на Двайсет и седма улица, Западен Бродуей, осемнайсети етаж. Назначена си да водиш разследването.
Ив повдигна вежди.
— Трябва да се явя в залата за проверка. В двайсет и два часа и трийсет и пет минути ликвидирах субект.
— Проверката е отложена — каза той без повече обяснения. — Вземи си полицейската значка и оръжието на път за инцидента. Разследването е „Код пет“, лейтенант.
— Да, сър. — Лицето му изчезна точно когато тя се отдръпна от екрана. „Код пет“ означаваше, че ще докладва директно на командира си и няма да има неразпечатани междуведомствени доклади, както и никакво сътрудничество с пресата.
С една дума, това означаваше, че тя ще работи самостоятелно.
Бродуей беше шумен и многолюден — едно празненство, на което буйните гости никога не свършваха. Уличният, пешеходният и въздушният трафик бяха отвратителни и задръстваха въздуха с тела и превозни средства. В отдавна отминалите дни, когато ходеше с униформа, тя си спомняше, че той бе притегателен център за отрепки и тълпи от туристи, така погълнати от шоуто, че не се сещаха да освободят пътя.