Роки, старши работник, бе в „Ню Адамс“ от четиринадесет години. Ръцете му, призрачни и избелени, го доказваха. Беше изкарал четири месеца в затвора, за незаконно притежаване на оръжие през 1970. Жена му, тогава в напреднала бременност с третото им дете, заяви: 1) че то не е негово, на Роки, дете, а на млекаря; 2) че иска развод на основание на психологически тормоз.
Две неща в тази ситуация бяха предизвикали Роки да носи нерегистрирано оръжие: 1) бяха му сложили рога; и 2) беше му сложил рога един нищо и никакъв млекар, дългокосо създание с рибешки очи на име Спайк Милигън. Работеше за Млечни продукти „Крамър“.
Млекарят, за Бога! Млекарят, как да не умре човек? Как да не падне на място и да не умре? Дори за Роки, който в четенето си не бе отишъл много по-далече от изчитане на надписите на дъвките, които непрекъснато дъвчеше, докато беше на работа, в това, което се случи имаше класически нотки.
В резултат от това, той информира, съответно жена си за две неща; 1) никакъв развод; и 2) той възнамерява да отвори хубавичка дупка в Спайк Милигън, за да влезе повече светлина. Беше си купил пистолет калибър 32 някъде преди десет години, с който от време на време стреляше по бутилки, консервни кутии и малки кучета. Той излезе от къщата си на Оук Стрийт сутринта и се насочи към Млекопреработвателната фабрика, като се надяваше да пипне Спайк, след като той си е разнесъл поръчките.
Роки спря в кръчмата „На четири ъгъла“, за да си пийне някоя и друга бира — шест, осем, може би двадесет. Трудно му беше да си спомни. Докато пиеше, жена му извика ченгетата. Те го чакаха на ъгъла на Оук и Балфур. Претърсиха го и едно от ченгетата измъкна пистолета от колана му.
— Мисля, че за малко ще идеш на топло, приятелче — му каза ченгето, което намери пистолета. Той прекара следващите четири месеца в пране на чаршафи и калъфки за щата Пенсилвания. През това време жена му получи развод в Невада и когато той излезе от затвора, тя вече живееше със Спайк Милигън на улица „Дейкин“ в един апартамент, пред който в двора се разхождаше розово фламинго. В добавка към двете им по-големи деца (Роки продължаваше да ги смята повече или по-малко за свои), сега двойката се бе сдобила с бебе, което имаше съвсем същите рибешки очи като баща си. Освен това те се бяха сдобили и с петнадесет долара седмична издръжка.
— Роки, започва да ми става лошо — каза Лео. — Не можем ли да спрем и да пийнем?
— Трябва да се сдобия със стикер за колата — каза Роки. — Един мъж нищо не струва, ако не е на колела.
— Няма нормален човек, който би инспектирал това нещо — казах ти вече. То въобще няма мигачи.
— Те започват да работят, когато натисна едновременно спирачката, а всеки, който не натисне спирачката, когато прави завой, рискува да се преобърне.
— Прозорецът от тази страна е пукнат.
— Ще го сваля.
— Ами ако инспекторът те накара да го вдигнеш, за да го провери?
— Като стигна до това, тогава ще му мисля — каза Роки хладно. Той метна кутията си с бира навън и си взе нова. Отвори я. Бирата бликна.
— Хубаво щеше да е, ако имах жена — каза Лео загледан в тъмнината.
— Ако имаш жена, никога няма да тръгнеш на запад. Жените са за това, да не пускат мъжете на запад. Това е тяхната мисия. Нали ми викаше, че искаш да ходиш на запад?
— Да и наистина тръгвам.
— Никога няма да идеш — каза Роки. — Скоро ще си хванеш жена. После ще се издуе. Издръжка. Нали разбираш. Жените винаги довеждат нещата до издръжка. С колите е по-добре. Дръж колите.
— Доста е трудно да опънеш кола.
— Зор ще видиш — каза Роки и се закиска. Гората бе започнала да отстъпва на нови постройки. Отляво заблещукаха светлинки и Роки рязко натисна спирачката. Едновременно с това се включиха и мигачите, самоделна електрическа инсталация. Лео политна напред и разля бира на седалката.
— Какво? Какво?
— Виж — каза Роки. — Мисля, че го познавам този тип.
От лявата страна на пътя имаше един подобен на тумор, полуразрушен автосервиз и бензиностанция „Цитго“. На надписа отпред се четеше:
БЕНЗИН И СЕРВИЗ ПРИ БОБ
БОБ ДРИСКОЛ. СОБСТВ.
НАШАТА СПЕЦИАЛНОСТ — РЕГУЛИРАНЕ НА ПРЕДНИЦИТЕ
Най-долу пишеше:
ТЕХНИЧЕСКИ ПРЕГЛЕДИ — 72$
— Няма нормален човек, който…
— Това е Боби Дрискол! — извика Роки. — Ние с Боби Дрискол бяхме съученици! Голям удар! Бас държа!
Той спря на подскоци, фаровете осветиха отворените врати на сервиза. Натисна съединителя и се отправи към него. Един мъж с увиснали рамене в зелен гащеризон изскочи и започна лудо да размахва ръце, за да ги спре.
— Това е Боб! — извика Роки екзалтирано. — Хейййй, Корав Чорап!