— Може ли да поговоря с теб за минутка? — попита Селест.
74.
— Да излезем на балкона? — предложи Селест. — На чист въздух.
— Добре — отвърна Джейн.
Джейн изглеждаше толкова млада и безгрижна тази вечер, помисли си Селест. Като тийнейджърка. В залата беше твърде тясно и твърде горещо. Капчици пот се стичаха по гърба ѝ. Една от обувките ѝ свирепо жулеше кожата отзад над петата и вече имаше противна кървава пришка, точно както изглеждаха раните от залежаване в представите ѝ. Тази вечер нямаше да приключи никога. Щеше да си остане тук навеки, зарината от злобни откъслеци разговор.
И тогава казах, че това е недопустимо…
Пълна некадърност, тяхно задължение е да се грижат…
Разглезени келешчета, ядат само боклуци и нищо друго…
Ако не можеш да контролираш собственото си дете — казах, — тогава…
Селест бе оставила Пери да си говори с Ед за голф. Пери пръскаше чар и съблазняваше всички с нежния си „никой не може да е по-пленителен от теб“ поглед, но пиеше повече от обичайното и Селест виждаше как настроението му постепенно променя посоката, почти неусетно, като бавен завой на океански пътнически кораб. Виждаше го в стягането на челюстта му и изцъклянето на погледа.
Когато станеше време да си тръгват, хлипащият, съсипан от мъка мъж щеше да е изчезнал. Селест отлично знаеше как щяха да се въртят и усукват мислите му, досущ като корените на вековно дърво. Обикновено след тежък „спор“ като вчерашния тя беше в безопасност седмици наред, но Пери вече знаеше за апартамента и го приемаше като предателство. Неуважение. Унижение. Нейна тайна, дълбоко пазена от него. В края на вечерта нищо друго нямаше да има значение, освен нейното предателство. Само това и нищо друго, сякаш те бяха идеалната семейна двойка, а съпругата бе извършила нещо озадачаващо и странно: бе скроила таен и сложен план да го напусне. Наистина беше странно и озадачаващо. И тя си заслужаваше онова, което предстоеше да се случи.
Нямаше други хора на огромната тераса, която се простираше по цялата дължина на залата. Все още валеше и макар че отгоре имаше навес, вятърът не спираше да навява ситни пръски дъжд по мокрите, хлъзгави плочки.
— Тук май не е чак толкова хубаво — каза Селест.
— Не, хубаво е — отвърна Джейн. — Вътре стана много шумно. Наздраве!
Двете чукнаха чашите си и отпиха.
— Тези коктейли са безумно добри — каза Джейн.
— Направо жестоки — съгласи се Селест. Тя пиеше трети. Всичките ѝ усещания — дори сковаващият страх — бяха добре увити в мек памук.
Джейн вдиша дълбоко.
— Мисля, че дъждът най-после спира. Ухае на хубаво. На солено и свежо. — Тя пристъпи към края на терасата и сложи ръка върху мокрия парапет. Гледаше дъждовната нощ с искрено възхищение.
На Селест ѝ миришеше на влага и блато.
— Трябва да ти кажа нещо — започна Селест.
Джейн вдигна вежди. Носеше алено червило, забеляза Селест. Маделин щеше да е очарована.
— Точно преди да излезем тази вечер, Джош дойде при мен и ми каза, че Макс е този, който тормози Амабела, не Зиги. Бях потресена. Съжалявам. Толкова съжалявам! — Тя вдигна поглед и забеляза Харпър, която излезе на терасата и започна да ровичка из чантата си. Харпър хвърли поглед към тях и бързо затрака с токчета към другия край, достатъчно далеч, за да не ги чува, и запали цигара.
— Знам — отвърна Джейн.
— Знаеш? — Селест отстъпи назад и едва не се подхлъзна.
— Зиги ми каза вчера. Очевидно Амабела му е признала и го е помолила да пази тайна. Не се тревожи за това. Всичко е наред.
— Не е наред! Ти трябваше да изтърпиш онази ужасна петиция и хора като… нея. — Селест кимна в посока към Харпър. — А горкичкият Зиги трябваше да изтърпи и родителите, които забраниха на децата си да играят с него. Тази вечер ще кажа на Рената и на госпожица Барнс, и на госпожа Липман. Ще кажа на всички. Може дори да изляза отпред и да направя публично изявление: Обвинихте грешното дете.
— Не е нужно да го правиш — каза Джейн. — Всичко е наред. Всичко ще се подреди от само себе си.
— Чувствам се толкова ужасно — повтори Селест и гласът ѝ затрепери. Сети се и за Саксън Банкс.