Стоях на входната врата заедно с Алекс на ръце. После пристъпих навън, докато Кристин приближаваше към къщата. Беше с обувки с токчета, облечена в тъмносин костюм.
— Кажи „здравей“ — прошепнах на Алекс и размахах едната му ръчичка към майка му.
Беше толкова странно и напълно смущаващо да я видя отново. Нашата история беше твърде сложна. По-голямата й част беше добра, но това, с който завърши, беше наистина много лошо. Съпругът й беше убит в дома им по време на един случай, по който работех. Самият аз едва не станах отговорен за нейната смърт. Сега ни деляха хиляди километри. Защо беше дошла във Вашингтон? За да види малкия Алекс, разбира се. Но какво друго я бе довело тук?
— Здравей, Алекс — промълви тя и се усмихна. За един зашеметяващ миг сякаш нищо между нас не се бе променило. Припомних си първия път, когато я видях: тя все още беше директорка на училището „Съджърнър Трут“. Тогава бе спряла дъха ми. За нещастие, все още умееше да прави това.
Кристин коленичи в подножието на стълбите и разтвори ръце.
— Здравей, красиво момче — поздрави тя малкия Алекс.
Пуснах го на стъпалото и го оставих сам да реши какво да направи. Той ме погледна и се засмя. После избра мамещата усмивка на майка си, топлината и чара й — и се озова право в прегръдките й.
— Здравей, бебче — прошепна тя. — Толкова много ми липсваше. Колко голям си станал!
Кристин не беше донесла подарък — никакви изкушения, и това ми хареса. Такава си беше тя — мразеше подмазваческите трикове. Само след секунди Алекс се смееше и бъбреше, без да спира. Двамата изглеждаха добре заедно.
— Аз ще бъда в къщата — обявих, след като ги погледах няколко минути. — Влез вътре, когато решиш. Има прясно сварено кафе от Нана. Както и закуска, ако си гладна.
Кристин погледна към мен и отново се усмихна. Изглеждаше толкова щастлива, прегърнала момчето, нашия малък син.
— Засега сме добре и така — отвърна тя. — Благодаря ти. Ще дойда да пием кафе. Разбира се, че ще дойда.
Кристин винаги беше толкова сигурна за всичко, не бе изгубила и частица от увереността си.
Влязох вътре и едва не се сблъсках с Нана, която ни наблюдаваше зад остъклената врата.
— О, Алекс! — въздъхна тя. Нямаше нужда да казва нищо повече. Чувствах се така, сякаш в сърцето ми бяха забили нож.
След малко Кристин внесе малкия вътре и всички седнахме в кухнята да пием кафе. Тя гледаше Алекс, който смучеше от шишето си ябълков сок. Кристин разказа за живота си в Сиатъл — повече за работата си в училището, нищо лично или някакви тайни. Знаех, че също би трябвало да е нервна и притеснена, но по нищо не й личеше.
Тогава тя отново се превърна в онази мила и нежна жена, излъчваща топлина, която можеше да разтопи душата ти. Гледаше към малкия Алекс.
— Какво сладкишче е той — промълви замечтано. — Мило малко момченце, колко ми липсваше! Нямаш представа.
56.
Кристин Джонсън отново във Вашингтон.
Защо се бе върнала сега? Какво искаше от нас?
Въпросите пулсираха в мен, караха ме да се страхувам дори преди да съм добил ясна представа от какво. Разбира се, имах едно подозрение: Кристин беше променила решението си за малкия Алекс.
Навярно е заради това. Защо иначе щеше да дойде тук? Със сигурност — не за да ме види. Или пък заради това?
Все още карах по федералната магистрала 1–95 и бях само на няколко минути път от Куонтико, когато Мони Донъли се свърза с мен по мобилния. От радиото свиреше Майлс Дейвис. Опитвах се да се успокоя, преди да отида на работа.
— Пак закъсняваш — рече тя и макар да знаех, че е шега, малко се засегнах.
— Знам, знам. Миналата нощ бях на парти. Наясно си как се получава понякога…
— Алекс, съобщиха ли ти, че миналата нощ са заловили още двама заподозрени? — попита Мони без други предисловия.
Отново те. Бях толкова изненадан, че не й отговорих веднага. Не бяха ми казали нищо за операцията!
— Предполагам, че не са те осведомили — сама си отговори Мони. — Станало е в Бийвър Фолс, Пенсилвания. Не беше ли това родният град на Джо Намът? Двамата заподозрени са около четиридесетгодишни и притежават книжарница, носеща името на града. Пресата го е надушила преди няколко минути.
— Намерили ли са някоя от изчезналите жени? — попитах я.
— Не мисля. Поне не фигурира в последните доклади. Изглежда, тук никой не знае нищо със сигурност.