— Колко време са били под наблюдение? Всъщност в момента излизам от магистрала 95 и почти съм пристигнал. Ще се видим след няколко минути.
— Извинявай, че съсипах деня ти още от сутринта — промърмори тя.
— Той вече беше съсипан.
Прегледахме внимателно всички материали, но в десет часа все още нямахме задоволителни отговори за ареста в Пенсилвания. Аз знаех няколко неща — в по-голямата си част незначителни подробности, и това беше доста смущаващо. Двамата мъже имаха криминални досиета за търговия с порнография. Агентите от главния клон на Бюрото във Филаделфия бяха получили сведение, че двамата са участвали в някакво отвличане. Не беше ясно точно кой от шефовете във ФБР знаеше за заподозрените, но явно бе имало някаква издънка във вътрешните комуникации. Бях чул за подобен случай, станал няколко години преди да дойда в Куонтико.
Говорих с Мони още няколко пъти през деня, но моят приятел Нед Махони така и не ми се обади, за да ми съобщи за ареста; от офиса на Бърнс също не се опитаха да се свържат с мен. Бях изолиран. Но едно нещо беше сигурно: на паркинга в Куонтико гъмжеше от репортери. От прозореца си виждах микробуса на „Ю Ес Ей Тудей“, както и на Си Ен Ен. Много странен ден. Странен и неспокоен.
Късно същия следобед се улових, че мисля за посещението на Кристин Джонсън у дома. Отново и отново превъртах в съзнанието си сцените от сутринта, как тя си играе с Алекс. Питах се дали бих могъл да повярвам, че бе дошла във Вашингтон само за да го види, както и да се срещне с някои от старите си приятели. Сърцето ми се свиваше от непоносима болка само при мисълта, че мога да загубя Голямото момче, както винаги го наричах.
Каква радост беше той за мен, за децата, за мама Нана. Просто не можех да си представя, че ще ми го отнеме. Нито пък исках да съм на мястото на Кристин.
Преди да си тръгна същата вечер за вкъщи, вдигнах телефона, за да проведа разговора, от който се страхувах. Мислите за малкия Алекс ме накараха да си припомня обещанието, което бях дал. Съдия Брендан Коноли вдигна след няколко позвънявания.
— Обажда се Алекс Крос. Исках само да ви държа в течение. Да ви разкажа за онова, което сигурно сте гледали днес по новините.
Съдия Коноли ме попита дали съпругата му е била намерена, дали има някакви новини за Лизи.
— Все още не са я открили. Но аз не смятам, че арестуваните мъже са замесени в случая с жена ви. Продължаваме да храним големи надежди, че ще я намерим.
Той започна да мърмори някакви думи, които не можах да разбера. След като го слушах няколко секунди, опитвайки се да схвана мисълта му, казах, че ще продължавам да го информирам. Ако, разбира се, си направеха труда да информират мен.
Дълго останах седнал зад бюрото след мъчителния телефонен разговор.
Внезапно осъзнах, че съм забравил нещо друго — днес моят курс се дипломираше! Вече официално бяхме агенти. Останалите бяха получили дипломите си, или „картите“ си, както и новите назначения. Точно в този момент в голямото фоайе на Залата на честта се поднасяха сладки и пунш. Аз не си направих труда да отида на партито. Не знам защо, но ми се струваше неуместно да присъствам. Вместо това се прибрах у дома.
57.
Колко време още й оставаше?
Един ден? Часове?
Макар че вече почти нямаше значение. Лизи Коноли се учеше да приема всичко, което животът й поднасяше; учеше се да бъде по-твърда, да опази душевното си равновесие.
С изключение на това, че бе изплашена до смърт.
Лизи ги наричаше „плуващи сънища“. Още от четиригодишна беше страстна плувкиня. Повтарянето на замах след замах, изтласкване след изтласкване, винаги я пренасяше в друго място и време, помагаше й да избяга. Тъкмо това правеше тя сега, заключена сред тъмнината.
Плуване.
Бягство…
Протягане на дланта, извита леко във форма на чаша, плавни движения на ръцете, издигане на повърхността, загребване на водата. Изхвърляне нагоре до кръста и отново потапяне. Плисък, изтласкване, ободряващата хладина на водата. Чувството на мощ, което я изпълваше…
Мислеше за бягство през по-голямата част от деня или поне това, което смяташе за ден. Започваше да се замисля сериозно и за други неща.
Припомняше си онова, което знаеше за своя затвор — гардеробната — и за жестокия и ужасен мъж, който я държеше в плен. Вълка — това бе името, с което копелето се наричаше. Но защо Вълка?
Намираше се в някакъв град. Почти беше сигурна, че градът е на юг, че е голям. Може би беше във Флорида? Ала не можеше да си обясни защо смята така. Навярно бе дочула нещо и то се бе регистрирало в подсъзнанието й. До нея долитаха гласове от къщата, когато се устройваха големи и шумни партита или сбирки в по-тесен кръг. Вече смяташе, че гнусният й похитител живее сам. А и коя жена би изтраяла такова отвратително чудовище?