Внезапно конферентната зала сякаш се смали и се стесни. Всички се извърнаха към мен.
— Затова ли съм тук? — попитах.
— Не — отвърна Полак. — Ти си тук, защото имаш опит при случаи със сексуална обсебеност. Разследвал си подобни неща много повече, от всеки, присъстващ в тази зала. Но не това беше моят въпрос.
Помислих внимателно, преди да отговоря.
— Това не е случай на сексуална обсебеност — обърнах се към Полак. — И Мони Донъли не е източникът на информация.
— Бих желала да ми обясниш тези две становища — тутакси ме предизвика тя. — Моля, продължавай. Слушам те с огромно внимание.
— Ще се постарая да бъда максимално точен. Похитителите — група или организация, която стои зад отвличанията, го правят за пари. Не виждам никакво друго разумно обяснение на действията им. Безмилостното убийство на руската двойка в Лонг Айланд е ключът. Не смятам, че трябва да се фокусираме единствено върху последните шест престъпления. Главният въпрос би трябвало да е: Кой има средствата и опита да отвлича мъже и жени срещу заплащане, при това вероятно много високо заплащане? Кой притежава достатъчно опит в тази област? Мони Донъли го знае и тя е отличен аналитик. Тя не е информаторът на „Поуст“. Какво би спечелила?
Стейси Полак погледна надолу и порови в купчината листове. Не коментира нищо от това, което казах.
— Да продължим нататък — рече тя.
Срещата продължи без по-нататъшни дискусии за Мони и повдигнатите срещу нея обвинения. Вместо това дълго се обсъждаше Червената мафия, включително новата информация, че двойката, убита в Лонг Айланд, определено е била във връзка с руските гангстери. Освен това имаше слухове за вероятна мафиотска война между италианци и руснаци, която всеки момент би могла да избухне на източния бряг.
След общата среща се разпръснахме на малки групи. Неколцина агенти седнаха зад терминалите, а Стейси Полак ме дръпна настрани.
— Слушай, не те обвинявам в нищо — каза тя. — Не вярвам, че ти си въвлечен в изтичането на информацията, Алекс.
— Кой обвинява Мони? — попитах я аз.
Тя, изглежда, се изненада от въпроса.
— Няма да ти кажа. Все още не е официално.
— Какво означава това, че „все още не е официално“?
— Никакви действия не са предприети срещу Мони Донъли. Макар че вероятно ще я изтеглим от разследването. Това е всичко, което мога да ти съобщя по въпроса засега. Можеш да се върнеш в Куонтико.
Предположих, че това означаваше, че съм свободен.
60.
Обадих се на Мони веднага щом имах възможност и й казах какво се бе случило. Тя побесня — както и очаквах, но след това се овладя.
— Е, добре, вече знаеш, че не съм толкова сдържана, колкото изглеждам — каза ми. — Майната им, не съм издала нищо на „Уошингтън Поуст“, Алекс! Това е абсурдно. На кого бих могла да кажа — на нашето вестникарче ли?
— Знам, че не си — уверих я. — Слушай, трябва да се отбия в Куонтико, но след това съм свободен. Какво ще кажеш да заведа теб и момчетата ти на едно бързо похапване довечера? Нещо съвсем евтино — додадох.
Тя се разсмя:
— Добре, знам едно място. Кръчмата се казва „Команден пост“. Момчетата обичат да ходят там, ще разбереш защо.
Мони ми обясни как да стигна до кръчмата, която била близо до Куонтико, на Потомак Авеню. След като се отбих във временния си офис в „Клуб Фед“, потеглих за срещата с нея и децата. Мат и Уил бяха само на единадесет и дванадесет години, но и двамата бяха доста едрички, също като баща си.
— Мама каза, че ставаш — заяви Мат, докато се ръкуваше с мен.
— Тя каза същото и за вас с Уил — върнах му го. Всички на масата се засмяхме.
После си поръчахме греховни удоволствия — бургери, пилешки крилца, пържени картофи със сирене, които Мони реши, че си е заслужила след преживяното изпитание. Синовете й бяха възпитани и общителни хлапета и ми разказаха много неща за майка си.
Кръчмата беше интересна — пълна с морски военни трофеи, офицерски знаменца, снимки и дори две маси с малки картечници. Мони каза, че Том Кланси бил споменал бара в „Патриотични игри“, но в романа си бил написал, че върху стената имало снимка на Джордж Патън. Това особено разстроило редовните посетители на бара, след като Кланси станал известен. Кръчмата „Команден пост“ е бар за моряци, а не за пехотинци.
Когато си тръгвахме, Мони ме дръпна настрани. Моряците, които влизаха и излизаха, ни зяпаха с любопитство.