Той трябваше да бъде издирен и закупен.
62.
Тримата яки мъже бяха облечени в широки джинси, работни ботуши и черни дълги непромокаеми якета. Бяха гангстери. На руски се наричаха още бандити. Страховити демони, чудовища от Москва, пуснати на свобода в Америка от Вълка.
Те паркираха черния си „Понтиак Гран При“ на улицата, после се изкачиха по хълма към главния кампус в „Светият кръст“.
Единият се задъха и се оплака на руски от стръмнината.
— Тихо, негоднико — скастри го Максин, който обичаше да се хвали, че е личен приятел на Вълка, макар, разбира се, да не беше. Нито един пахан нямаше истински приятели, особено Вълка. Той имаше само врагове и почти никога не се бе срещал лице в лице с тези, които работеха за него. Дори в Русия имаше репутацията на невидим и мистериозен тип. Тук, в Съединените щати, никой не го бе виждал с очите си.
Тримата главорези наблюдаваха двете колежанчета върху одеялото, които се държаха за ръцете и се галеха.
— Целуват се като момичета — изхили се единият руснак.
— Не и като момичетата, с които някога съм се целувал.
Тримата се засмяха и поклатиха отвратено глави. После тромавият им главатар пристъпи напред. Движеше се изненадващо бързо въпреки ръста и теглото си. Мълчаливо посочи Франсис, другите двама мъже му се нахвърлиха и го издърпаха от Винс.
— Хей, какво, по дяволите, означава това? — разкрещя се Франсис, но виковете му бяха заглушени от широка лепенка, притисната към устата му.
— Е, сега вече можеш да пищиш колкото си щеш — самодоволно изръмжа единият от бандитите. — Пискаш като момиче. Но никой няма да те чуе.
Тримата работеха много бързо, обвиха още черна лепенка около глезените на жертвата и завързаха здраво ръцете зад гърба. После напъхаха младежа в голям брезентов чувал — от тези, в които се носеше спортно оборудване, като бейзболни батове или баскетболни топки.
Винс наблюдаваше всичко, парализиран от ужас. Главатарят им измъкна много тънък и остър нож и преряза гърлото на набитото момче, както навремето беше клал свине в родната си страна. Винс не беше купен, а бе видял похитителите. За разлика от Двойката, тези мъже никога нямаше да завъртят свои игрички, нито щяха да предадат или разочароват Вълка. Нямаше да има повече грешки. Вълка беше съвсем категоричен по въпроса, както само той умееше да бъде.
— Грабвайте хубавото момче. По-бързо! — заповяда главатарят на хората си и всички забързаха към колата. Захвърлиха чувала в багажника на понтиака и се отдалечиха от града.
Работата бе свършена без грешка.
63.
Всичко ще се оправи, повтаряше си Франсис, докато с все сили се опитваше да разсъждава спокойно и логично за станалото. Нищо от това, което му се бе случило, не бе възможно да му се случи! Той не можеше да е отвлечен преди няколко часа от кампуса на „Светият кръст“ от трима страховити мъже. Нито пък превозен до място, което само Бог знаеше къде се намира, в багажника на някаква кола в продължение на четири–пет часа.
А най-важното: Винс не можеше да е мъртъв. Онова жестоко и безсърдечно дяволско изчадие не бе прерязало гърлото на Винс, докато двамата си лежаха на ливадата на колежа. Да, това не се беше случило.
Всичко навярно беше някакъв кошмарен сън, който Франсис Дийгън не бе сънувал от дете. А този мъж, който стоеше сега пред него, това абсурдно същество, обрасло с къдрави туфи светлоруса коса отстрани на оплешивялата му глава, облечено в прилепнал черен кожен спортен костюм — е, то също не можеше да е истинско. Нямаше начин.
— Много съм ти ядосан! Страшно много съм ти сърдит! — крещеше господин Потър в лицето на Франсис. — Защо ме напусна? — изписка зловещо той. — Защо? Кажи ми! Никога не бива отново да ме напускаш! Ужасно се страхувам без теб и ти го знаеш. Това беше много неразумно от твоя страна, Роналд! Франсис вече се бе опитал да се разбере с мъжа — господин Потър, така се бе назовал, но не беше Хари Потър. Ала опитите му не се увенчаха с успех. Младежът бе повторил няколко пъти на разбеснелия се тип, че никога досега не го е виждал. Той не беше Роналд, не познаваше никакъв Роналд! Но с обясненията си само спечели няколко плесника през лицето, единият от които бе толкова силен, че му разкървави носа. Този ненормалник явно беше по-як, отколкото изглеждаше.
Най-после, отчаян и напълно объркан, Франсис прошепна на отвратителното създание:
— Съжалявам, толкова съжалявам. Повече няма да се повтори.