И след това господин Потър започна да го прегръща буйно, като го олигави целия със сълзите си.
— О, господи, толкова се радвам, че се върна. Много се тревожех за теб. Никога вече не бива да ме напускаш, Роналд.
Кой, по дяволите, беше този Роналд? И кой беше господин Потър? Какво щеше да се случи сега? Нима Винс наистина беше мъртъв? Всички тези въпроси пулсираха болезнено в объркания мозък на Франсис. Всъщност за него не беше особено трудно да се разплаче в прегръдките на Потър и дори да се вкопчи в него, опитвайки се да спаси живота си. Да притисне лице към черния кожен костюм и да шепне отново и отново:
— Съжалявам, толкова съжалявам. О, господи, наистина съжалявам.
А Потър отвърна:
— Аз също те обичам, Роналд. Обожавам те. Ти никога повече няма да ме напуснеш, нали?
— Няма, обещавам. Никога няма да те напусна.
Тогава Потър се засмя и се отдръпна рязко от момчето.
— Франсис, скъпи Франсис — прошепна той. — Кой, по дяволите, е Роналд? Аз само си играя с теб, момче. За мен това е само игра. Ти учиш в колеж, вече трябва да си го разбрал. И така, нека да поиграем игрички, Франсис. Хайде да отидем в обора и да си поиграем.
64.
Получих един странен имейл от Мони Донъли във временния си офис. Пишеше, че не е била отстранена. Поне не още. Освен това имала някакви новини за мен.
Трябва да те видя довечера. На същото място, по същото време. Много важни новини.
И така, малко преди седем пристигнах в кръчмата „Команден пост“ и се огледах за Мони. Какви бяха мистериозните новини, които имаше? Барът беше претъпкан с клиенти, но аз я видях. Не беше особено трудно — тя беше единствената жена. Освен това осъзнах, че в кръчмата „Команден пост“ само ние двамата с Мони не бяхме от флотата.
— Не можех да говоря по телефона в Куонтико. Как ти се струва това? Ти самият на кого имаш доверие? — попита тя, когато приближих към нея.
— Можеш да ми вярваш, Мони. Какви новини имаш?
— Отдъхни си. Мисля, че наистина са добри.
Издърпах един стол и седнах до нея. Поръчахме бира и тя заговори веднага щом барманът се отдалечи.
— Имам един добър приятел в ИИЛ — започна тя.
— Това е Инженерно-изследователска лаборатория в Куонтико.
— Знам я. Изглежда, имаш приятели навсякъде.
— Истина е. С изключение на Хувър Билдинг. Както и да е, приятелят ми ме осведоми за едно съобщение, което се получило в Бюрото преди два дни, но не му било обърнато внимание, защото е сметнато за обаждане на луд. Отнася се за един уебсайт, наречен „Леговището на Вълка“. Изглежда, можеш да си купиш любовник, както и да поръчаш да отвлекат избран от теб човек. Предполага се, че сайтът е изключително добре защитен и никой не може да проникне в него. Тъкмо в това е уловката.
— Тогава нашият хакер как е проникнал в сайта?
— Тя е гений. Подозирам, че тъкмо заради това са я пренебрегнали. Искаш ли да се срещнеш с нея? Тя е на четиринайсет години.
65.
Мони имаше адреса на хакера в Дейл Сити, Вирджиния — само на деветнайсет километра от Куонтико. Агентът, получил първоначалното обаждане, не го беше проследил, което ни притесняваше, но пък, от друга страна, решихме, че той не би имал нещо против, ако свършим тази работа вместо него.
Всъщност не възнамерявах да вземам Мони със себе си, но тя категорично заяви, че ще ме придружи. Така че оставихме нейния джип пред къщата й и потеглихме с моята кола към Дейл Сити. Вече се бях обадил и бях говорил с майката на момичето. Тя ми се стори нервна, но каза, че се радва, задето от ФБР най-после са решили да дойдат да поговорят с Лили. После добави, че „никой не можел да си позволи дълго да пренебрегва Лили. Ще разберете какво имам предвид“.
Входната врата ни отвори младо момиче в черен гащеризон. Предположих, че е Лили, но се оказа, че съм сгрешил. Ани беше дванайсетгодишната й сестра. Определено приличаше на четиринадесетгодишна. Покани ни и влязохме в къщата.
— Лили е в лабораторията си — уведоми ни момичето. — Къде другаде може да е.
В този момент от кухнята се появи госпожа Олсен и ние се представихме. Тя беше облечена в семпла бяла блуза и зелен сукман от рипсено кадифе. Държеше в ръка омазнена бъркалка и аз не можах да не си помисля каква обикновена домашна гледка представлява. Особено ако това, на което се бе натъкнала Лили, беше истинско. Дали едно четиринайсетгодишно момиче бе открило възможна следа, която да ни отведе до похитителите? Чувал съм за доста случаи, които са били разрешавани и по по-странни начини. Но все пак…