— Ще получите нужната помощ — каза тя. — Ще наблюдаваме порносайтовете двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. На този етап това е най-доброто, което можем да направим. Искам нашата Руска група в Ню Йорк също да се включи. Все още не мога да повярвам, че Паша Сорокин лично е замесен в това, но ако се окаже вярно, значи работата е дебела. От шест години се интересуваме от Сорокин! Да, изключително много се интересуваме от Вълка.
68.
През следващите двайсет и четири часа повече от трийсет агенти бяха определени да наблюдават четиринадесет различни порносайтове и чатове. Това беше най-страхотният „полицейски надзор“. Не знаехме кого точно търсим, но се надявахме да засечем поне един, който би споменал сайт, наречен „Леговището на Вълка“. Междувременно двамата с Мони събрахме цялата информация, до която можахме да се доберем, за Червената мафия и по-конкретно — за Паша Сорокин.
По-късно трябваше да си тръгна. Моментът не бе подходящ. Но за това едва ли някога щеше да има подходящ момент. Бях поканен да присъствам на предварителна среща с адвокатите на Кристин Джонсън в Блейк Билдинг, в района на „Дюпон Съркъл“. Тя искаше да си върне малкия Алекс.
Пристигнах малко преди пет и попаднах на вълната от служители, изливаща се от интересна дванайсететажна постройка, заемаща ъгъла на пресечката между Кънектикът Авеню и Ел Стрийт. Проверих регистъра в партера и видях, че наематели на сградата са фирми като „Мазда“, „Баронс“, „Национален съвет по сигурност“ и няколко адвокатски кантори, включително и тази на „Марк, Харанзо и Данио“, които представляваха Кристин.
Приближих с бавна крачка към асансьора и натиснах бутона. Кристин искаше попечителството над малкия Алекс. Адвокатът й бе уредил тази среща с надеждата да се споразумеем, без да се стига до съд или до алтернативни начини за разрешаване на подобни спорове. Сутринта разговарях с адвоката си и реших той да не присъства, след като това беше „неофициална“ среща. Докато се качвах с асансьора към седмия етаж, се опитвах да се съсредоточа върху една-единствена мисъл: Направи това, което е най-добро за Алекс. Без значение как щях да се чувствам аз.
Посрещна ме Джилда Харанзо — беше слаба и привлекателна, облечена в тъмносив костюм с бяла копринена блуза, закопчана до врата. Адвокатът ми се бе изправял в съда срещу нея и ме предупреди, че е много добра и е „посветена на мисията си“. Беше разведена и притежаваше родителските права върху двете деца. Бившият й съпруг бе лекар. Хонорарите й бяха много високи, но с Кристин бяха учили заедно в прогимназията и бяха приятелки още оттогава.
— Кристин вече е в заседателната зала — каза ми тя, след като се представи. После додаде: — Съжалявам, че се стигна дотук. Този случай е труден, в него няма замесени лоши хора. Ще ме последваш ли, ако обичаш?
— Аз също съжалявам — отвърнах. Макар че никак не бях сигурен дали няма лоши хора. Бях видял доста през живота си досега.
Госпожа Харанзо ме въведе в средно голяма стая, застлана със сив килим, със светлосини стени. В средата на помещението имаше стъклена маса с шест елегантни кожени стола. Върху масата — кана, пълна с вода с ледени кубчета, няколко чаши и един лаптоп.
Кристин стоеше близо до прозорците, гледащи към „Дюпон Съркъл“. Когато влязох, остана мълчалива. После отиде до масата и седна на един от кожените столове.
— Здравей, Алекс — изрече накрая.
69.
Джилда Харанзо се настани зад лаптопа си, а аз седнах срещу Кристин край стъклената конферентна маса. Изведнъж загубата на малкия Алекс ми се стори съвсем реална. Тази мисъл накара дъха ми да секне. Независимо дали това беше добро решение или не, честно или нечестно, Кристин отдавна си бе отишла от нас — на хиляди километри далеч, и оттогава не бе виждала малкия нито веднъж. Съвсем съзнателно се бе отказала от родителските си права. А сега бе променила решението си. Ами ако отново й дойдеше наум да го смени?
— Благодаря ти, че се отзова, Алекс — рече Кристин. — Съжалявам за обстоятелствата. Трябва да ми повярваш, че наистина съжалявам.
Не знаех какво да кажа. Но как можех да не й се сърдя? Живеех с малкия Алекс почти откакто се бе родил и не можех да понеса мисълта да го изгубя. Стомахът ми се присви. Усещането бе, все едно да видиш как детето ти изтичва на улицата право към летящия насреща му автомобил, а ти не си в състояние да му попречиш. Нещастието щеше да се случи, а аз бях безсилен да направя каквото и да било. Седях притихнал на мястото си, потискайки с все сили надигащия се в гърдите ми гняв. Ако дадях воля на чувствата си, сигурно стъклената маса щеше да се пръсне на парчета.