В този момент срещата започна. Неофициална сбирка. Без лоши хора.
— Доктор Крос, благодаря ви, че дойдохте — започна Джилда Харанзо и приветливо ми се усмихна, преминавайки на учтива форма.
— Защо да не дойда? — попитах.
Тя кимна и отново се усмихна.
— Всички имаме желанието да разрешим този проблем, без да се стига до неприятни усложнения. Вие сте се грижили прекрасно за детето и никой не оспорва това.
— Аз съм неговият баща, госпожо Харанзо — уточних.
— Разбира се. Но Кристин вече може да се грижи за момчето, а тя е неговата майка. Освен това е директор на основно училище в Сиатъл.
Усетих как по лицето ми плъзва руменина.
— Тя остави малкия преди година.
— Не е честно, Алекс — обади се Кристин. — Тогава ти казах, че може да остане при теб за известно време. Нашето споразумение имаше временен характер.
— Вярно ли е, че през по-голямата част от времето за детенцето ви се грижи вашата осемдесет и две годишна баба? — намеси се Харанзо.
— Всички се грижим за него. Но явно Нана не е била прекалено възрастна миналата година, когато Кристин остави сина си и замина за Сиатъл. Нана е изключително способна и не мисля, че бихте се радвали да се изправи срещу вас от свидетелската скамейка.
— Работата ви е свързана с дълги отсъствия от дома, нали? — продължи адвокатката.
— Понякога се налага да отсъствам — обясних аз.
— Но за Алекс винаги има кой да се грижи. Той е щастливо, здраво и умно дете, което се усмихва през цялото време. Обичан е. Той е центърът на нашия дом.
Госпожа Харанзо ме изчака да се изкажа, после отново подхвана:
— Вашата работа, доктор Крос, е рискована. Семейството ви неведнъж е било излагано на смъртна опасност. Освен това, имали сте интимни връзки с други жени, след като госпожа Джонсън ви е напуснала. Така ли е?
Въздъхнах. Изправих се бавно от кожения стол.
— Съжалявам, но срещата приключи. Извинете ме. Трябва да се махна оттук. — На вратата се обърнах към Кристин: — Това беше грешка.
70.
Трябваше да се махна от кантората и известно време да отвлека мислите си с нещо друго. Върнах се в Хувър Билдинг, където, изглежда, не бях липсвал на никого. Не можах да спра да мисля, че някои от тези агенти си стоят заврени из главните офиси и нямат представа как се разкриват криминалните престъпления в реалния свят. Вероятно започваха да си вярват, че ако вкараш разни данни в компютрите, машините ще ти изплюят името на престъпника. Престъпленията стават на улицата! Подайте си носовете от залата без прозорци и спарен въздух. Работете навън! — искаше ми се да изкрещя.
Но не казах нито дума. Седнах зад компютъра и прочетох последната информация за руската мафия. Не открих никакви обещаващи връзки. А и не можех да се съсредоточа напълно след срещата си с адвокатката на Кристин. Малко след седем прибрах нещата си и напуснах Хувър Билдинг.
Изглежда, никой не забеляза, че си тръгвам. А после се запитах: Нима това е толкова лошо?
Когато се прибрах у дома, Нана ме чакаше пред входната врата. Бях изкачил само няколко стъпала, когато тя викна към коридора:
— Пази малкия Алекс, Деймън. Ще се върна след минута!
После слезе, накуцвайки, по предните стъпала и ми махна да я последвам.
— Къде отиваме? — попитах.
— Ще се повозим малко с колата — отвърна тя. — Трябва да си поговорим насаме.
Качих се отново в старото си порше и запалих. Нана се отпусна тежко на предната седалка до мен.
— Карай — рече тя.
— Да, госпожице Дейзи.
— Не се дръж нахално, нито пък ми демонстрирай чувството си за хумор.
— Слушам, госпожо.
— Не е зле да ти посмачкат малко фасона.
— Знам, госпожо.
Реших да карам към Шенандоа Маунтинс — приятното място бе едно от любимите на Нана. В началото бяхме доста мълчаливи, нещо твърде необичайно и за двама ни.
— Какво стана при адвокатите? — попита накрая Нана, когато подкарах по шосе номер 66.
Разказах й всичко с подробности, може би защото имах нужда да си излея душата. Тя ме слушаше, без да промълви нито дума, сетне направи нещо изумително. Нана направо изруга: