Сведенията, които бяхме събрали за Липтън, бяха доста противоречиви. Той бе завършил „Сейнт Марк“ — престижна гимназия в Далас, а след това се бе дипломирал в университета в Остин, Тексас. Семейството му и това на съпругата му бяха натрупали богатството си в добрите стари дни на петролния бум, но Лорънс бе излязъл от потомствената схема, разширявайки бизнеса си. В момента притежаваше тексаска винарна, инвестиционна фирма и просперираща софтуерна компания. Именно компютърната връзка привлече вниманието на Мони Донъли, както и моето.
Липтън обаче на пръв поглед притежаваше безупречна репутация. Беше член на бордовете на Музея на изящните изкуства в Далас и на дружеството „Приятели на библиотеката“; членуваше в управителния съвет на „Бейлър Хоспитъл“; беше църковен настоятел на Първа обединена методистка църква.
Дали той беше Вълка? Не ми се струваше вероятно.
На втората сутрин от пребиваването ми в Далас се състоя съвещание в главния офис на ФБР в града. Главен агент Нилсен оставаше начело на случая, но за всички беше ясно, че последната дума щеше да принадлежи на Рон Бърнс. Не мисля, че някой от нас щеше да се изненада особено, ако самият Бърнс се появи на съвещанието.
В осем часа сутринта Роджър Нилсен се изправи пред стаята, пълна с агенти, и зачете от прихванатите с щипка листове.
— Явно през изминалата нощ във Вашингтон са били доста заети — започна той. Но не изглеждаше нито впечатлен, нито изненадан. Очевидно това беше стандартната оперативна процедура за случаи, представляващи особен интерес за медиите. — Бих искал да ви уведомя за последните резултати от наблюдението над Лорънс Липтън. Най-важното заключение е, че засега не разполагаме с никакви доказателства за негови връзки с КГБ или които и да било руски мафиоти. Вероятно по-късно ще изскочи нещо, а може би той просто умело е прикрил миналото си. През петдесетте години баща му се е преселил в Тексас от Кентъки, за да търси щастието си в прерията. И очевидно го е открил, но под прерията — в петролните полета на Западен Тексас.
Нилсен замълча и погледът му обходи присъстващите.
— Напоследък има доста интересно развитие — продължи той. — Сред множеството холдинги на Липтън „Майкро-Мениджмънт“ е собственик на компанията „Сейф Енвирънс“ в Далас. „Сейф Енвирънс“ е частна охранителна фирма. Съвсем наскоро Лорънс Липтън е поискал въоръжена охрана. Питам се защо? Дали тревогите му са свързани с нас, или е изплашен от някой друг? Някой като големия лош Вълк?
90.
Ако не беше толкова ужасяващо, щеше да е смайващо — Лизи Коноли все още бе жива! Успяваше да се държи, представяйки си, че е някъде другаде — където и да е, само не в тази гадна гардеробна. С този напълно откачен тип, който нахлуваше по два, три, а понякога и пет пъти на ден.
Прекарваше по-голямата част от времето си, потънала в спомени. Струваше й се, че всичко в живота й се е случило много, много отдавна. Тя наричаше децата си с имена като Мери Бери, Боби Дол. Почти през цялото време пееха „Големи надежди“ и песните от „Мери Попинс“.
Имаха безкрайно много щастливи спомени, заредени с позитивна енергия — Лизи ги наричаше „щастливи мисли“, — и в тях винаги си споделяха една с друга, както и с Брендан, разбира се.
Какво друго можеше да си спомни? Какво?
През годините имаха толкова много животни, че накрая започнаха да ги номерират.
Честър, черният лабрадор с къдрава опашка като на пекинезче, беше номер 16. Лаеше постоянно, през целия ден и цялата нощ, докато накрая Лизи не му разкри удоволствията на соса „Табаско“. След това най-после млъкна.
Дюк, номер 15, представляваше малка и гладка оранжева топка. Лизи вярваше, че в някой друг живот навярно е бил стара еврейска дама, която постоянно се е оплаквала.
Максимус Килтимус беше номер 11; Стъбълс — номер 31; Китън Литъл — номер 35.
Спомените бяха всичко, което Лизи Коноли имаше, защото за нея нямаше настояще. Никакво.
Тя не биваше да е тук, в тази ужасна къща.
Трябваше да е някъде другаде, където и да е.
Трябваше!
Трябваше!
Трябваше!
Защото сега Вълка беше вътре в нея.
В истинския свят той беше в нея, ръмжащ и блъскащ като животно, а минутите, през които оскверняваше тялото й, изнасилвайки я, й се струваха безкрайни часове.