Но Лизи щеше да се смее последна.
Тя не беше тук.
Беше някъде другаде, рееща се в спомените си.
Вълка най-после си бе отишъл. Ужасното нечовешко същество, чудовището, звярът, й позволи да отиде до банята и й даде храна. Но сега си беше отишъл. Господи, каква наглост — да я държи тук, в къщата си! Кога смята да ме убие? Ще полудея. Отиде си, отиде си… Обърканите й мисли се блъскаха в главата й.
Тя се взря през замъглените си от сълзи очи в непрогледния мрак около себе си. Отново беше завързана, със запушена уста. Колкото и да бе странно, но това я успокояваше. То означаваше, че той все още я желае.
Мили боже, жива съм, защото ме желае някакъв отвратителен звяр! Моля те, Боже, помогни ми! Моля те, моля те!
Замисли се за своите чудесни момичета, а след това за бягството. Разбираше, че всичко е само фантазия, но поне можеше да избяга от реалността.
Вече познаваше всички кътчета в гардеробната, независимо от царящия мрак. Сякаш можеше да вижда в тъмното. Усещаше тялото и съзнанието си, уловени в капан.
Лизи протегна ръце, докъдето можеше да стигне. В гардеробната имаше мъжки дрехи — неговите. Най-близо до нея беше някакво спортно сако с кръгли и гладки копчета. Може би блейзър? Материята беше тънка, което потвърждаваше предположението й, че се намира в някой южен град.
Следващата дреха беше някакво яке. В джоба му напипа малка твърда топка, навярно за голф.
Какво би могла да направи с една топка за голф? Дали можеше да я използва като оръжие?
Джобът се затваряше с цип. Какво би могла да направи с един цип? Как й се искаше да стисне между зъбците отвратителния му татуиран член!
Следваше дълго яке от лека шумоляща материя. От него се носеше силна миризма на тютюн, от която й се гадеше. И накрая любимата й дреха за докосване — меко горно палто, навярно от кашмир.
В джобовете му имаше още „съкровища“.
Едно откъснато копче. Лист хартия, вероятно от бележник.
Химикалка, монети — четири по четвърт долар, две десетцентови и една от пет цента. А може би бяха чуждестранни?
Имаше картонена диплянка кибрит с лъскава корица и релефни букви.
Какво ли бе написано с тях и дали от него можеше да разбере името на града, в който я държаха?
Напипваше и запалка, половин пакетче дъвка, ухаеща на канела, а на дъното на джоба — марля. Толкова незначителни предмети, но в момента важни за нея.
Зад палтото имаше две купчини негови дрехи, все още с найлоните от химическото чистене. Върху първия пакет бе закрепена с телбод нещо като квитанция.
Лизи си представи номера за получаване в червено, написан от някоя служителка.
Всичко това по някакъв странен начин беше особено важно за нея, защото нямаше нищо друго, за което да се залови.
С изключение на силната воля за живот.
И изгарящото желание да си отмъсти на Вълка.
92.
Аз бях част от голям наблюдателен отряд, разположен близо до Хайланд Парк. Според мен много скоро щяхме да арестуваме Лорънс Липтън, може би до няколко часа. Съобщиха ни, че от Вашингтон работят съвместно с даласката полиция.
Взирах се разсеяно в къщата — голяма двуетажна постройка в стил „Тюдор“, разположена върху два и половина акра много скъпа земя. Мястото приличаше на девствен кът, недокоснат от човешка ръка. Покритият с червени плочи тротоар продължаваше от улицата до дъговидната алея за коли, която пък отвеждаше до внушителната къща с шестнадесет спални. Водещите новини за Далас през този ден бяха за пожара в Кеслър Парк, изпепелил имение от 6000 квадратни метра. Домът на Липтън заемаше една трета от тази площ, но независимо от това изглеждаше внушителен — или по-скоро, депресиращ.
Беше около девет часа вечерта. В слушалките ми прозвуча гласът на ръководещия екипа агент от далаския ни клон — Джоузеф Денио:
— Току-що получихме заповед от офиса на директора. Трябва незабавно да се изтеглим. Аз също нищо не разбирам, макар че заповедта не може да бъде по-ясна: Да се изтеглим! Всички да се върнат в офиса, трябва да проучим и обсъдим положението.
Погледнах партньора си за тази вечер, седнал на седалката до мен — един агент на име Боб Шоу. Беше съвсем очевидно, че той също нищо не проумява.
— Какво беше това? — попитах го.
— Откъде да знам? — Шоу поклати глава и примигна объркано. — Ще се върнем в главния офис, ще пийнем малко отвратително кафе и може би някой ще ни обясни какво става…