И постепенно от привидно хаотичната плетеница от зидове, ъгли и геометрични очертания се получаваше образ, характерно изражение, нещо весело, духовито, безгрижно; не вече завод или крепост, фабрика или електрическа централа; просто жена. Млада, жизнена, обаятелна. Направена от бетон и метал вместо от плът. И при все това, като по чудо, жена. Тя. Лаура. И беше още хубава. Много хубава. Може би по-хубава, отколкото като жива.
Ендриаде, като в треска, гореше от желание да чуе потвърждение от Елиза.
— Видяхте ли? Познахте ли я? И гласът е нейният, нали?
Елиза кимна утвърдително. Съставен от електронни звукове, от изкуствени вибрации, от студена материя, и все пак беше нейният глас, гласът на Лаура. Не произнасяше думи, а нечленоразделни звукове. Сякаш бяха запушили устата й с кърпа или говореше със затворена уста, или се изразяваше със своите гальовни възклицания по детски. Беше божествено и в същото време страшно.
— Елиза, разбирате ли?
— Какво?
— Успявате ли да дешифрирате смисъла на онова, което казва?
Дори за силна и решителна жена като Елиза Измани впечатлението беше твърде поразяващо. Тя не можа да се овладее. Потърси къде да се облегне.
— Не, не! Не мога да повярвам. Клетата Лаура! — изхлипа тя задъхана и избухна в ридания.
XV
— Как ми хрумна идеята. Беше преди единайсет години. Тънех в мрак. Пълен мрак, денем и нощем. Тя си беше отишла. Разбирате ли ме, Елиза? Какво ми оставаше? Слънцето беше изгаснало. Блуждаех като лунатик. Чувствувах се нещастен. Но в действителност не бях разбрал нищо. Друго е истинското нещастие, отчаяние то, което ни гризе отвътре. Мислех, че с мен е свършено. А може би — ужасно е само като си го помисля, — може би бях най-после свободен!
Но човекът е обречен да се тормози, не вижда утешението, дори и да е досами него; чувствува нужда да си измисля все нови терзания. Поне с мен беше така. Сега — знам, че е трудно да ме разберете, — сега съжалявам за онова време, когато мислех, че с мен е свършено. Лаура беше мъртва. Аз бях сам. Но… После ще ви кажа, ще ви обясня. Мислех се за най-нещастния човек на света и търсех да се заловя за нещо. Науката. Отдадох се на науката. Работех денонощно, като обезумял. Аз, глупакът, не разбирах, че бях спасен, че кошмарът с Лаура беше свършил. Ах, ако можех да работя както едно време!
Тъкмо тогава ме извикаха в министерството за някаква строго поверителна работа. Прословутият проект. Проектът за… за Номер Едно, така да го наречем. Седем години беше лежал забравен в архивите, потънал в прах.
Викат ме и ми казват, че е настъпил часът. О, трябва да призная, онези от министерството имаха грандиозни идеи. Никакви ограничения на средствата, разбирате ли? На мое разположение предоставени милиарди за старата ми мечта. Но на мен… на мен вече всичко ми беше безразлично. Така сме устроени ние, хората, жалки създания.
Ендриаде и Елиза Измани бяха сами в гората. След като излязоха от цитаделата на робота, тръгнаха нагоре през ливадите, стигнаха до гората и влязоха вътре на сянка.
— С мен работеше Алоизи. Беше по-млад. Истински гений. Романтична личност повече и от мен. Познаваше Лаура. Познаваше я много добре, разбирате ли? Беше много хубав мъж. Приличаше на Зигфрид, на ангел. И аз усещах, че между него и Лаура… В известен смисъл беше неизбежно. Но както много други пъти, аз мълчах. И той мълчеше. После тя умря. Можех ли да го мразя още? — Ендриаде пое дълбоко дъх.
— Заловихме се да построим свръхчовека. Подобен на нас и по-съвършен. Огромен труд и търпение, докато стигнем донякъде. А така нареченото съзнание? Осъзнаването на чувствата и желанията? Центърът на душата?
Алоизи направи решителната крачка. Велико откритие. В едно много малко пространство да бъде затворена същината на създанието — характерът, онзи загадъчен белег, който ни прави различни един от друг. Като го гледаш, в сравнение с останалото ти се вижда смешно. Едно стъклено яйце, високо два метра. Ще го видите. И вътре в него е най-висшето достижение на науката. Сам аз не зная тайната. Алоизи я отнесе със себе си в гроба. Не успяхме да намерим неговите чертежи и бележки.