— Ах ти, подъл, проклет…
Изстрелът заглуши края на репликата. Котън се хвърли на земята. Куршумът мина на сантиметри от него, изсвири между нас двамата с Фицстивън, като закачи периферията на шапката му, и се разплеска в камъните зад гърба ми. Четири пистолета гръмнаха едновременно, някои повече от веднъж. Уидън политна назад, краката му се размахаха във въздуха. Когато отидохме при него, вече беше мъртъв — три куршума в гърдите, един — в главата.
Открихме Габриел Колинсън свита на топка в дъното на една дупка с тясно гърло, образувана в скалната стена — дълга триъгълна пещера, чието отверствие бе скрито от погледите ни от наклона, на който се намираше. Вътре имаше одеяла, разстлани върху купчина сухи водорасли, консерви, фенер и още една пушка. Дребното личице на момичето трескаво пламтеше, гласът му бе прегракнал — беше настинало. Отначало силният уплах й попречи да ни каже нещо свързано и явно не ни позна — нито мен, нито Фицстивън.
Моторницата, с която пристигнахме, вече не влизаше в работа, а на лодката на Уидън не можехме да поверим повече от трима души, за да ги прекара безопасно през прибоя. Тим и Роли отплаваха с нея за Кесада, за да докарат някакъв по-голям плавателен съд. Отиването и връщането щеше да им отнеме час и половина. В тяхно отсъствие се заехме с момичето — успокоявахме го, уверявахме го, че е сред приятели, че вече няма от какво да се страхува. Уплахът постепенно напусна погледа й, дишането й се успокои, ноктите престанаха да се впиват в дланите й. А след половин час започна дори да отговаря на въпросите ни.
Каза, че за пръв път чувала за опита на Уидън да я отвлече в четвъртък вечерта и за телеграмата на Ерик до мен. Цялата нощ в петък срещу събота не мигнала, чакала го да се върне от разходката, а като съмнало, обезумяла от притеснение, тръгнала да го търси. Намерила го — както аз го бях намерил. Върнала се в къщата и направила опит да се самоубие — да сложи край на проклятието, като се застреля.
— На два пъти опитах — прошепна, — но не можах. Не можах. Оказах се голяма страхливка. Не можех да държа пистолета насочен към себе си. Първия път исках да се прострелям в слепоочието, после в гърдите. Но не ми достигна смелост. Всеки път го отдръпвах малко преди да натисна спусъка. А след втория път нямах сили дори да направя още един опит.
Тогава именно се преоблякла — вечерните й дрехи били кални и изпокъсани, — качила се в колата и потеглила. Не каза къде е отивала. Изглежда, не знаеше. Най-вероятно е карала без цел — просто се е махала от къщата, където проклятието бе настигнало съпруга й. Не била изминала голямо разстояние, когато я пресрещнала кола, карана от мъжа, който я довел тук. Той й препречил пътя и за да не се блъсне в него, улучила дървото. Оттук нататък до момента, в който дошла на себе си в пещерата, нищо не помнеше. Оттогава била все тук. През повечето време стояла сама. Нямала нито сили, нито смелост да избяга с плуване, а друг начин не съществувал. Мъжът не разговарял с нея, не й задавал въпроси, единствените му реплики били „Ето ви храна“ или „Докато донеса вода, ще карате на доматен сок, ако ожаднеете“. Не си спомняше да го е виждала преди. Не знаеше как се казва. Той бил единственият човек, когото била виждала, откакто умрял мъжът й.
— Как те наричаше? — попитах. — Мисис Картър, или мисис Колинсън?
Тя се замисли, свъсила вежди, после поклати глава:
— Май че изобщо не се обръщаше към мен по име. Говореше само в краен случай, пък и не оставаше тук за дълго. Обикновено си стоях сама.
— А сега, последния път, кога дойде?
— Преди да съмне. Събудих се от шума на лодката му.
— Сигурна ли си? Това е много важно, Сигурна ли си, че пристигна, преди да съмне?
— Да.
Бях клекнал пред нея. Котън стоеше от лявата ми страна, до шерифа. Аз вдигнах поглед към него:
— В такъв случай ти си свършил онази работа, Котън. Жена ти беше още топла, когато я видяхме — след единайсет.
Той се опули насреща ми и запелтечи:
— К-какво каза?
Чух как Върнън, застанал от другата ми страна, щракна със зъби.
— Жена ти се е страхувала, че Уидън може да я убие, и е написала онова изявление. Но той не я е убил. Бил е тук отпреди да съмне. Ти си намерил писмото и си разбрал от него, че двамата наистина са били твърде близки. Е, какво направи сетне?
— Това е лъжа! — изкрещя той. — Нито дума няма вярна! Беше мъртва, когато я намерих! Никога не съм…
— Ти си я убил — излая Върнън над главата ми. — Удушил си я, като си разчитал писмото да прехвърли вината върху Уидън.
— Лъжа! — извика отново началникът на полицията и стори грешка — опита се да измъкне пистолета си от кобура. Фийни го фрасна, събори го и му сложи белезниците, преди оня да успее да се изправи.