18. БОМБАТА
— Нищо не разбирам — казах аз. — Всеки път, щом докопаме виновника, се оказва, че не е с всичкия си, и вместо на бесилката, попада в лудницата.
— Типично за теб — заяви Фицстивън. — Сега си объркан, смутен и слисан. Би ли признал обаче, че си си намерил майстора и си попаднал на престъпник, който е по-хитър от теб? Никога! Щом те е надхитрил, значи е идиот или откачен. Разбира се, в отношението ти прозира и известна доза неочаквана скромност.
— Но той наистина трябва да не е с всичкия си! — настоях упорито. — Виж сега: Майен се оженва за…
— Пак ли! — отегчено ме прекъсна писателят, — Пак ли ще ми досаждаш с това изреждане?
— Прекалено си повърхностен — упрекнах го аз. — Не те бива за нашата работа. Убийци не се ловят, като се забавляваш с интересни хрумвания. Трябва да премислиш всички факти, които са налице, да ги въртиш така, пък иначе, докато си паснат.
— Щом са ти такива методите, придържай се към тях, но не виждам защо аз трябва да страдам от това. Снощи поне пет пъти ми изрецитира стъпка по стъпка историята Майен—Легет—Колинсън. Откакто закусихме тази сутрин, все това слушам. Вече ми писна. Никоя човешка тайна не може да бъде толкова досадна, колкото ти изкарваш тази.
— По дяволите! — изругах. — Снощи, след като ти си отиде, аз продължих да си повтарям историята, кажи-речи, до сутринта. И ще предъвквам фактите, момчето ми, докато се навържат.
— Предпочитам школата на Ник Картър. А не те ли е сполетяло някакво умозаключение, след като толкова време ги прехвърляш в главата си?
— Да, разполагам с една версия: че Върнън и Фийни грешат, като мислят Котън за съучастник на Уидън в отвличането, играл обаче двойна игра. Според тях замисълът е на Котън, който убеждава Уидън да му свърши черната работа, докато той в качеството си на полицейски началник използвал служебното си положение, за да го прикрива. Колинсън се натъква случайно на замисъла им и затова бива убит. След това Котън принуждава жена си да напише онова писмото наистина е фалшиво, било й е продиктувано, — убива я и ни води при Уидън. Той пръв скочи на сушата, когато стигнахме скривалището — за да успее да пречука Уидън при съпротива, преди да е проговорил.
Фицстивън прекара дългите си пръсти през червеникавата си коса и попита:
— А ревността според теб не е ли достатъчен мотив за Котън?
— Да, но какъв е мотивът на Уидън, за да се остави в ръцете на полицейския началник? И освен това къде е връзката между всичко това и историята с Храма?
— Сигурен ли си, че си прав, като търсиш връзка?
— Да. Бащата, мащехата, лекарят и съпругът на Габриел са избити в продължение на няколко седмици — всичките й близки хора. За мен това е напълно достатъчно като връзка. А ако искаш още, веднага ще ти посоча няколко. Ъптън и Рупърт, явните подстрекатели в първия случай, бяха убити. Холдорн — подстрекателят във втория случай — също. Уидън — в третия — и той. Мисис Легет убива съпруга си. Котън очевидно е убил жена си. И Холдорн щеше да убие своята, ако не му бях попречил. Като дете на Габриел е било внушено да убие майка си. На прислужницата й също е било внушено да убие Рийз, а след това за една бройка да убие и мен. Легет оставя предсмъртно писмо, в което обяснява — не напълно задоволително — всичко. След това го убиват. Същото се случва и с мисис Котън. Дори ако наречеш всички тези двойки от събития съвпадения, пак ще ти останат достатъчно факти, които да те наведат на мисълта за съществуването на някой, който си има любима система и се придържа към нея.
Фицстивън ме изгледа замислено и се съгласи:
— Може да си прав. Така, както представяш нещата, наистина ми прилича на работа на един човек.
— При това не с всичкия си.
— Щом толкоз държиш на това… Само че и лудият може да е имал някакъв мотив.
— Че защо?
— Да ти се не види инатът! — рече той с добродушна нетърпеливост. — Ако не е имал мотив, свързан с Габриел, защо тогава престъпленията му са свързани с нея?
— Нямаме данни, че всички са свързани — знаем само за някои.
Фицстивън се усмихна.
— Ще пукнеш, но по гръб няма да паднеш.
— От друга страна, престъпленията на смахнатия може да са свързани с Габриел, защото и той е свързан с нея.
Сивите му очи придобиха замислено изражение, той сви устни и погледна към вратата, свързваща моята стая с тази на Габриел.
— Добре — върна погледа си върху мен. — Кой е този откачен, дето е близък на момичето?
— Най-смахнатият и най-близък на Габриел човек е самата тя.