Фицстивън стана, прекоси хотелската стая — бях седнал на ръба на леглото — и ми стисна тържествено и възторжено ръката.
— Страшен си! Направо ми взе ума. Случайно да те избива нощем на пот? Я си покажи езика и кажи: „Аа!“
— Ами ако… — започнах аз, но ме прекъсна леко почукване по външната врата.
Отидох и отворих. В коридора стоеше слаб мъж, колкото мен на ръст и години, с измачкан черен костюм. Дишаше тежко през носа си, целия на червени венички, а малките му кафяви очички ме гледаха смутено.
— Нали ме познавате? — попита с извинение в гласа.
— Да, влез. — Аз го представих на Фицстивън: — Това е Том Финк, един от помощниците на Холдорн в „Храма на Светия Граал“.
Финк ми хвърли укорителен поглед, свали измачканата си шапка и прекоси стаята, за да се ръкува с Фицстивън. Сетне се обърна към мен и каза почти шепнешком:
— Дойдох да ви съобщя нещо.
— Да?
Той се засуети смутено, взе да върти шапката из ръцете си. Намигнах на Фицстивън и поведох Финк навън към коридора. Щом излязохме, затворих вратата и му рекох:
— Хайде, говори.
Финк облиза устни и ги избърса с опакото на мършавата си ръка. После каза все така полушепнешком:
— Дойдох да ви кажа нещо, което трябва да знаете.
— Е?
— Става дума за този Уидън, дето е бил убит.
— Е?
— Той беше…
Вратата на стаята ми се разтвори с изригване. Подът, стените и таванът се завъртяха под нас, около нас, над нас. Шумът беше прекалено силен, за да се чуе — рев, който се усещаше с тялото. Том Финк бе отнесен далеч от мен, заднишком. Имах достатъчно разум да се хвърля на пода в мига, в който почувствувах, че ще бъда издухан в обратна посока, затова най-лошото, което ми се случи, бе натъртено рамо от удара в стената. Финк бе спрян доста зле от рамката на една врата — ръбът й го улучи по тила. Той политна пак напред, прегъна се одве и падна по лице на пода — неподвижен, с изключение на кръвта, която се стичаше от главата му. Станах и тръгнах към стаята. Фицстивън представляваше обезобразена купчина кърваво месо и дрехи. Леглото ми гореше. По прозореца нямаше и следа от стъкло, нито от мрежа срещу комари. Всичко това се запечатваше машинално в паметта ми, докато залитах към стаята на момичето. Междинната врата бе отворена — вероятно от експлозията. Габриел клечеше върху леглото, с крака върху възглавницата. Нощницата й бе разкъсана на едното рамо. Зеленикавокафявите й очи, святкащи изпод кестенявите къдрици, прикрили челото, бяха като на хванато в капан обезумяло животно. По острата й брадичка блестеше слюнка. Беше сама в стаята.
— Къде е медицинската сестра? — Гласът ми бе сподавен. Габриел не отговори. Очите й, фокусирани върху мен, запазиха налудничавия си ужас. — Веднага се завий! — наредих. — Пневмония ли искаш да хванеш? — Тя не помръдна. Заобиколих леглото, повдигнах с една ръка завивката, а с другата посегнах да я сложа да легне. — Хайде, пъхни се вътре.
Тя издаде странен гърлен звук, отпусна глава и заби острите си зъби в ръката ми. Заболя ме. Сложих я да легне, завих я, върнах се в моята стая и тъкмо изхвърлях горящия дюшек през прозореца, когато започнаха да се стичат хора.
— Повикайте лекар — извиках на първия пристигнал. — И никой да не влиза!
Мики Линан си проби път през тълпата, изпълваща коридора, когато се бях отървал вече от дюшека. Той примигна към останките на Фицстивън, после към мен и попита:
— Какво става, по дяволите?
Ъгълчетата на голямата му отпусната уста висяха надолу като усмивка, само че наопаки. Облизах изгорените си пръсти и попитах ехидно:
— На какво, по дяволите, ти прилича?
— На още неприятности, какво друго. — Усмивката се обърна в правилна посока. — Естествено — нали ти си тук.
Влезе и Бен Роли.
— Ц-ц-ц — рече, като се оглеждаше наоколо. — Какво е това според теб?
— Ръчна граната.
— Ц-ц-ц.
Пристигна доктор Джордж и клекна пред разнебитения Фицстивън. Той се грижеше за Габриел, откак я бяхме върнали предния ден от пещерата. Беше нисък, набит мъж на средна възраст, целият обрасъл с черни косми, с изключение на устните, бузите, брадичката и чупката на носа. Косматите му ръце заопипваха Фицстивън.
— Разкажи ми за Финк. Какво прави? — попитах Мики.
— Почти нищо. Тръгнах по петите му вчера по обяд, когато го пуснаха. От пандиза се запъти право към един хотел на Кърни Стрийт и си нае стая. Повечето време прекара в Градската библиотека — изчете в старите вестници всичко, станало с момичето от началото досега. След това яде и се върна в хотела. Може да ми се е изплъзнал през задната врата. Ако не го е сторил, значи цялата нощ е прекарал в леглото си. Някъде в полунощ се изметох, за да мога да застъпя отново в шест сутринта. Той се появи в седем и нещо, закуси, взе влака за Постън, прехвърли се на рейса за насам, дойде право в хотела и пита за теб. Това е всичко.